Единствената разлика беше, че преподобният Обри Ъпджон ме очакваше сам, докато сър Уоткин Басет сякаш забавляваше гост. Преди да почукам, ми се стори, че долавям гласове, и когато влязох, разбрах колко съм бил прав. Татко Басет се бе разположил зад писалището, а пред него стоеше полицаят Юстис Оутс.
Гледката сложи капак на тежестта, която ме мачкаше. Не знам дали някога сте били изправяни пред трибунал, но ако сте били, ще ме разберете, като ви заявя, че споменът за това изпитание не угасва в сърцето и ако внезапно се озовете срещу седнал магистрат и изправен полицай, асоциацията ще ви доведе до състояние на пълно морално разложение.
Бързият остър поглед, с който ме стрелна старият Б., ни най-малко не успокои пулса ми.
— Да, господин Устър?
— Ъ… а… бих ли могъл да поговоря с вас?
— Да поговорите с мен? — Забелязах, че в гърдите на сър Уоткин Басет подчертаното отвращение от нахлуването на разни Устъровци в светилището му поведе борба с чувството на дълг като домакин. След епична схватка второто надделя с косъм преднина. — Ами да… Тоест… Щом наистина… А, разбира се… Седнете, моля.
Послушах го и се почувствах значително по-добре. В съда трябва да стоиш прав. Старият Басет, след бърз поглед към мен, за да се увери, че не крада килима, отново се обърна към полицая.
— Е, Оутс, смятам, че това е всичко.
— Много добре, сър Уоткин.
— Разбра ли какво искам от теб?
— Да, сър.
— А по отношение на другия въпрос ще се постарая да вникна в работата, като имам предвид подозренията, които изложи пред мен. Ще бъде извършено енергично разследване.
Съвестният полицай се изнесе от стаята. Старият Басет се порови известно време в книжата на писалището. След това ме удостои с поглед.
— Господин Устър, това беше полицаят Оутс.
— Да, сър.
— Познавате ли го?
— Виждал съм го.
— Кога?
— Днес следобед.
— А след това?
— Не, не съм.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Хм.
Зарови се отново в книжата и подхвана друга тема.
— Всички бяхме разочаровани, че не бяхте сред нас след вечеря, господин Устър.
Смущаваща забележка. Тактичните хора не обичат да споделят с домакина си, че го отбягват като чумав.
— Много ни липсвахте.
— О, тъй ли? Съжалявам. Имах леко главоболие и се прибрах в стаята си.
— Разбирам. И през цялото време ли бяхте прибран?
— Да.
— А случайно не отидохте ли да се поразходите на чист въздух, за да облекчите главоболието си?
— О, не. През цялото време стоях в стаята.
— Разбирам. Странно. Дъщеря ми Мадлин твърди, че два пъти е идвала до стаята ви след вечеря, но нямало никой.
— Нима? Не съм ли бил там?
— Не сте.
— Значи съм бил някъде другаде.
— Същото ми хрумна и на мен.
— Сетих се. Наистина напуснах стаята веднъж-дваж.
— Разбирам.
Взе писалката и се наведе напред, като почукваше с нея левия си показалец.
— Тази вечер някой е откраднал шлема на полицая Оутс — рязко смени темата той.
— Нима?
— Да. За жалост не могъл да разпознае извършителя.
— Нима?
— Да. В момента на престъплението е бил с гръб към него.
— Дяволски трудно е да се разпознаят извършители, към които си с гръб.
— Да.
— Да.
Настъпи пауза. И напук на факта, че очевидно постигнахме консенсус по всички обсъждани досега точки, усетих във въздуха напрежение, което се опитах да разведря със стара шега, популярна в ученическите ми години.
— Човек започва да се пита Quis custodiet ipsos custades, нали?
— Моля?
— Латинска шега — обясних аз. — Ще рече кой ще опази самите пазачи? Много смешно — продължих аз, за да доведа смисъла на изреченото до равнището и на най-нищожния интелект. — Човек, от когото се очаква да попречи на човек да задигне нещо от човек, е позволил на човек да задигне нещо от него.
— Схващам мисълта ви. Да, допускам, че определен тип хора биха открили нещо забавно в случая. Но мога да ви уверя, господин Устър, че аз като мирови съдия съвсем не съм от тях. Разглеждам въпроса като извънредно тежко деяние и само да открия и заловя извършителя, ще се погрижа да получи най-сурово възмездие.
Последното хич не ми се понрави. Налегна ме внезапна тревога за стария Смрадльо.