Това, от което ликуваше нервната ми система, бе съзнанието, че след секунда ще взривя под носа на дъртия торба динамит, която щеше да му набие в главата простата истина, че не сме се появили на този свят единствено за удоволствие. Когато един магистрат те обръсне пет лири за лудория, която заслужава размахване на пръст и снизходително „Ц-ц-ц!“, винаги е приятно да го наблюдаваш как подскача като пуканка.
— Говоря за мен и Стифи.
— Стифи?
— Стефани.
— Стефани? Племенницата ми?
— Точно така. Племенницата ви, сър Уоткин — рекох и аз и се сетих за една хубава фраза. — Имам честта да поискам ръката на вашата племенница.
— Кое? Какво?
— Имам честта да поискам ръката на племенницата ви.
— Не разбрах.
— Много просто. Искам да се оженя за младата Стифи. Тя иска да се омъжи за мен. Сега вече няма начин да не сте разбрали. Спомнете си за плоските водорасли.
Твърдя, че ситуацията бе неповторима. При думите „ръката на племенницата ви“ той изхвръкна от стола като подплашен фазан. Рухна обратно и започна да си вее с писалката. Видя ми се състарен.
— И тя иска да се омъжи за вас?
— Такъв е смисълът на думите ми.
— Но аз не знаех, че познавате племенницата ми.
— О, да, познавам я добре. Двамата сме като дупе и гащи, ако не възразявате срещу израза. Познавам Стифи много добре. Ако не я познавах, нямаше да искам да се женя за нея, нали така?
Той сякаш проумя необоримата ми логика. Потъна в мълчание, нарушавано единствено от тихи стонове. Сетих се за още една изискана фраза.
— Вие няма да изгубите племенница, а ще спечелите племенник.
— По дяволите, не ми е притрябвал племенник!
Не намерих какво да му възразя.
Стана, заломоти нещо, което прозвуча като „Божичко! Божичко!“, отиде до камината и натисна с омекнал пръст звънеца. Върна се на мястото си и остана там, стиснал глава в ръце, докато не се появи икономът.
— Бътърфилд — заговори той с тих, скрибуцащ глас, — открий госпожица Стефани и й кажи, че желая да разговарям с нея.
Настъпи сценична пауза, но не толкова дълга, колкото бихте очаквали. Не мина и минута, и Стифи цъфна на прага. Предполагам, че се е размотавала наблизо в очакване да я призоват. Беше сияйно весела.
— Искал си да ме видиш, чичо Уоткин. О, Бърти, здравей.
— Здравей.
— Не знаех, че си тук. Добре ли си поговорихте с чичо Уоткин?
Старият Басет, междувременно изпаднал в кома, излезе от нея и загъргори като задавен паток.
— Добре — рече той — не е наречието, което бих употребил. — Навлажни пепелявите си устни. — Господин Устър току-що ме уведоми, че желае да се ожени за теб.
Трябва да призная, че младата Стифи изигра преубедително театро. Стори ми се, че дори се изчерви.
— Ах, Бърти!
Старият Басет най-сетне счупи писалката. Отдавна се питах кога.
— Ах, Бърти! Караш ме да се чувствам толкова горда.
— Горда? — Стори ми се, че долових недоверие в гласа на стария Басет. — Горда ли каза?
— Е, чичо, знаеш, че това е най-големият комплимент, който един мъж може да направи на жена. Всички капацитети са единодушни по въпроса. Чувствам се страхотно поласкана, признателна… и тъй нататък. Но, Бърти, миличък, ужасно съжалявам. Боя се, че това е невъзможно.
Не бях предполагал, че на света съществува по-могъщо средство за въздигане на човек от дъното на ямата към небесната синева от сутрешните еликсири на Джийвс, но тези думи подействаха на стария Басет като един хубав ритник където му е мястото. Както се бе скупчил в стола като обезкостен вързоп дрипи, той изведнъж скокна с грейнали очи и трепкащи устни. Виждаше се как в сърцето му изгрява надеждата.
— Невъзможно? Не искаш ли да се омъжиш за него?
— Не.
— Но той каза, че искаш.
— Вероятно е имал предвид някой друг. Не, Бърти, миличък, няма да стане. Разбираш ли, аз обичам друг.
Старият Басет се стресна.
— Ъ? Кого?
— Най-прекрасния човек на света.
— Надявам се, че има име.
— Харолд Пинкър.
— Харолд Пинкър?… Пинкър… Единственият Пинкър, когото познавам, е…
— Куратът. Точно така. За него става дума.
— Ах! — въздъхна Стифи и молитвено впи поглед в небето досущ като леля Далия, когато говореше за резултатите от изнудването. — Ние сме тайно сгодени от няколко седмици.
От държанието на стария Басет стана очевидно, че не е склонен да класира чутото в категорията на големите радости. Веждите му се сключиха като на човек, седнал в ресторант пред порция стриди и изведнъж открил, че първата, която слага в уста, е развалена. Разбрах, че когато ме убеждаваше в необходимостта от предварителна обработка, Стифи е демонстрирала отлично познаване на човешката природа, стига сър Уоткиновата да можеше да се нарече такава. Неминуемо се набиваше в очи, че споделя универсалното мнение на родители и чичовци, че куратите като кандидати за женитба в лоното на непосредственото семейство не заслужават възторжени фойерверки.