— Къде е тефтерчето?
— Стига с това тефтерче. Говорим за Юстис Оутс и злокобността му. Души по петите ми за шлема.
— Какво!
— Точно така. Аз съм заподозрян номер едно. Заяви, че чете в изобилие криминални романи и че първото нещо, към което се устремява всеки детектив, е мотивът. След това се насочва към възможностите на заподозрения да извърши деянието. И най-сетне към уликите. Е, изтъкна той по своя високопарен начин, имайки предвид привързаността ми към Бартоломю, аз съм имала мотив, а като разбрал, че съм била извън къщи и в близост до местопрестъплението, умозаключи, че съм имала и възможност. Що се отнася до уликите, какво, мислиш, държеше в ръка? Една от ръкавиците ми! Намерил я на местопрестъплението, предполагам, докато е измервал следите от обувки и е търсил пепел от пури. Помниш ли как Харолд ми донесе ръкавиците и каза, че е само едната? Очевидно е изпуснал другата, докато е протягал лапи към шлема.
Заразмишлявах върху тази нова демонстрация на леващината на Харолд Пинкър и ме налегна някакво смътно и много болезнено усещане, сякаш силна ръка ме удряше с палка по темето. Начинът, по който ставаше все по-изобретателен в напъните да се провали, криеше една такава отблъскваща гениалност.
— Напълно в негов стил.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах.
— Нямаш право да говориш с подобен нечовешки, подигравателен и надменен тон, като че ли самият ти си голяма работа. Не разбирам, Бърти, защо винаги критикуваш горкия Харолд? Мислех, че го обичаш.
— Обичам го като брат. Но това не може да промени мнението ми, че от всички празноглави леваци, проповядвали някога за хивитите и йебуситите, той е най-изтъкнатият.
— Не е и наполовина толкова празноглав, колкото си ти.
— Е, дори при най-скромни пресмятания е около двайсет и седем пъти по-кух от мен. Той започва там, където свършвам аз. Може би ще изрека тежки думи, но той е по-кух и от Гъси.
Тя преглътна с усилие надигащите се скверни слова.
— Сега това не е толкова важно. Въпросът е, че Юстис Оутс е по петите ми и се налага да действам бързо и да разкарам шлема от чекмеджето на скрина. Преди да мигна с очи, той ще е претърсил стаята ми. Как мислиш, кое място е най-подходящо за скривалище?
Махнах уморено с ръка.
— Ами използвай собствената си глава. Но да се върнем на основното — къде е тефтерчето?
— Ах, Бърти, каква досада си с това твое тефтерче. Не можеш ли да говориш за нещо друго?
— Не мога. Къде е?
— Ще паднеш от смях, като ти кажа.
Изгледах я сурово.
— Възможно е някой ден, когато съм много далече от тази къща на ужасите, да се засмея отново, но засега вероятността е крайно несъстоятелна. Къде е тефтерчето?
— Е, щом толкова държиш да знаеш, скрих го в кравешката сметаниера.
Предполагам, че всички са чели за случаи, когато светът пред очите на човека причернява и всичко се залюлява. Когато чух тези думи, Стифи причерня пред очите ми и се залюля. Все едно, че гледах танцуваща негърка.
— Къде!?
— В кравешката сметаниера.
— В името на всичко свято, защо точно там?
— Ами просто ми хрумна.
— Но как ще го взема?
По устните на младата нахалница се появи лека усмивка.
— Ами използвай собствената си глава — отсече тя. — Е, Бърти, доскоро.
И изчезна от хоризонта, а аз безсилно се отпуснах на перилата и се опитах да преглътна горчивия хап. Но светът продължи да се люлее и след малко осъзнах, че към мен се обръща разлюлян иконом.
— Извинете, сър. Госпожица Мадлин желае да ви предам, че ще се радва, ако можете да й отделите няколко минути от времето си.
Вторачих се тъпо в него като обречен, комуто тъмничарят съобщава, че взводът е строен за разстрела му. Естествено, знаех какво се крие зад това. Правилно долових в гласа на иконома смъртната присъда. Имаше само едно нещо, за което Мадлин Басет би се радвала да й отделя няколко минути от времето си.
— Нима?
— Да, сър.
— Къде е госпожица Басет?
— В гостната, сър.
— Ясно.
Взех се в ръце по устъровски. Вдигнах глава и разкърших рамене.
— Води ме — обърнах се аз към човека и той ме поведе.
10
Тихата завеяна музика, процеждаща се през вратата на гостната, никак не разведри настроението ми, а когато влязох и видях Мадлин Басет, седнала пред пианото с прекършена снага, неудържимо ми се прииска да се обърна кръгом и да хукна да се спасявам. Както и да е, преборих се с този импулс и пробвах почвата с едно неутрално „Привет!“.