— Сигурна ли си, че си погледнала вътре?
— Абсолютно.
— Искам да кажа, внимателно ли погледна?
— Много внимателно.
— Стифи с положителност се закле, че е там.
— Наистина ли?
— Какво искаш да кажеш с това наистина ли?
— Щом искаш да знаеш, не вярвам, че подобно тефтерче изобщо съществува.
— Не вярваш на разказа ми?
— Не, не вярвам.
След подобно изявление аргументите пресъхват. Бих могъл да кажа „О?“ или нещо подобно, но с това щях да изчерпя целия си репертоар. Промъкнах се до вратата и я бутнах, замаян от блъскането на главата си.
Знаете какво е да си блъскаш главата. Ставаш погълнат и концентриран. Не регистрираш никакви външни явления. Бях изминал половината от коридора към стаята ми, преди бясната бъркотия, която се вихреше там, да проникне в съзнанието ми и да ме накара да спра, да се огледам и да се ослушам.
Гореспоменатата бъркотия беше свързана с блъскане, сякаш някой с все сила блъскаше по нещо. И едва успях да си кажа „Я, някой блъска!“, когато видях кой блъска. Беше Родерик Споуд, а това, по което блъскаше, бе вратата на Гъси. В момента, когато се приближих, замахваше за пореден път с чукоподобен юмрук към масивната дървена повърхност. Гледката моментално успокои смутената ми нервна система. Почувствах се нов човек. И ще ви кажа защо.
Предполагам, че няма човек, неизпитал чувството на покой и облекчение, настъпващо, когато сили извън контрола му са го направили на маймуна, а той ненадейно намери на кого да си го изкара. Когато нещата тръгнат зле, търговецът си го изкарва на младшия помощник. Младшият помощник отива и си го изкарва на момчето за поръчки. Момчето ритва котката. Котката хуква по улицата да търси по-малка котка, която на свой ред, след приключване на интервюто, се втурва да преорава околностите за мишка.
Точно това се случи с мен сега. Вбесен до точката на кипене от татко Басет, Мадлин Басет, Стифи Бинг и кой ли още не и преследван по петите от безпощадната Орис, най-сетне открих утеха в мисълта, че мога да си го изкарам на Родерик Споуд.
— Споуд! — остро креснах аз.
Той се закова на място с вдигнат юмрук и пренасочи към мен пламналото си лице. Когато видя кой е, червените огньове в очите му угаснаха и тялото му клюмна раболепно.
— Споуд, на какво прилича това?
— А, Устър, здравей. Каква приятна вечер.
Продължих да го тъпча.
— Зарежи времето. Честна дума, Споуд, поведението ти надхвърля всички граници. Това е последната малка капка, способна да тласне човек към драстични действия.
— Но, Устър…
— Какво смущаваш къщата с този омерзителен шум? Забрави ли, че те посъветвах да преразгледаш склонността си да търчиш наоколо като ухапан хипопотам? Мислех, че след разговора ни си решил да прекараш кротко остатъка от вечерта с поучителна книга в ръка. Но не и не. Откривам, че си подновил опитите си да обиждаш и наскърбяваш приятелите ми. Длъжен съм да те предупредя, Споуд, че търпението ми не е безгранично.
— Но, Устър, ти не разбираш.
— Какво не разбирам?
— Не знаеш на каква провокация ме подложи тоя кривоглед Финк-Нотъл.
— По лицето му се изписа копнеж. — Трябва да му извия врата.
— Няма да виеш никакви вратове.
— Тогава ще го разтърся като плъх.
— Нито да го търсиш като плъх.
— Но той твърди, че съм надут осел.
— Кога ти го каза?
— Не ми го е казвал. Написал го е. Виж. Ето.
И под оцъкления ми поглед измъкна от джоба си малко кафяво подвързано с кожа тефтерче.
Да се върнем пак към Архимед. Описанието на Джийвс за откривателството на принципа на изместването, макар и кратко, дълбоко ме впечатли и живо си представях какво точно се е случило в онзи момент. Виждах го как опитва температурата на водата с палеца на крака си… как нагазва вътре… как се потапя. Духом бях с него при всички последващи процедури — насапунисването на гъбата, шампоанът на главата, тананикането…
И изведнъж, когато наближава високите тонове, настъпва мълчание. Гласът му замира. Въпреки обилната пяна човек може да види как очите му грейват с особен блясък. Забравената гъба тупва от ръката му. Издава сподавен вик: „Открих го! Еврика! Ура! Принципът на изместването!“ И изскача окрилен от ваната.
Чудодейната поява на тефтерчето ми подейства по същия начин. Идентичен момент на втрещено мълчание, последван от триумфален крясък. Защото аз несъмнено крещях, докато протягах властна ръка с особен блясък в очите.
— Дай ми това тефтерче, Споуд!
— Да, Устър, бих искал да му хвърлиш едно око. Тогава ще разбереш за какво става дума. Натъкнах се на него — продължи той — при забележителни обстоятелства. Мина ми през ума, че сър Уоткин ще е по-спокоен, ако се нагърбя с охраната на сметаниерата му. Напоследък в околността стават доста кражби — набързо заобяснява той, — а френските прозорци са тъй несигурни. Тъй че… ъ… отидох в стаята с колекцията и извадих сметаниерата от кутията. С изненада чух, че вътре трака нещо. Отворих я и намерих тефтерчето. Виж — насочи към рамото ми той пръст като банан — какво пише за начина, по който ям аспержи.