— Не съм аз, Джийвс. Стифи е.
— Сър?
— Ръката, поставила шлема тук, не е моята, а на Стефани Бинг. Шлемът беше в нейната стая. Тя се боеше, че ще я претърсят, и последния път, когато я видях, се опитваше да измисли по-сигурно скривалище. Очевидно това е представата й за от сигурно по-сигурно.
Въздъхнах.
— Джийвс, как според теб едно нищо и никакво момиче постига такива извратени висоти?
— Не мога да отрека, сър, че младата дама е доста ексцентрична в постъпките си.
— Ексцентрична ли? Та тя направо е узряла за лудница. Ще й постелят червен килим. Колкото повече мисля за тази млада гъска, толкова повече душата ми се поболява от ужас. Човек се опитва да си представи бъдещето и потреперва. Джийвс, не можем да си затваряме повече очите — тази плачеща за болнична стая с тапицирани стени Стифи се кани да се омъжи за преподобния Харолд Пинкър, който от своя страна е най-видният перко под слънцето, и нямаме основание да предположим (не бива да пренебрегваме и този аспект), че съюзът им не ще бъде благословен с потомство. Не след дълго в дома им ще затопуркат малки крачета и не можем да не си зададем въпроса дали човешкият живот ще е в безопасност в близост до тези крачета, ако приемем напълно основателно, че те ще са наследили комбинираната смахнатост на двамата си родители. Джийвс, мисля си с една такава съчувствена жалост за всички бавачки, гувернантки, директори на частни и обществени училища, които лекомислено ще се нагърбят с отговорността за грижите и възпитанието на изчадията на Стефани Бинг и Харолд Пинкър, без да подозират, че се изправят срещу стихия, по-разрушителна от урагана. Както и да е — продължих аз, като секнах тревожните си разсъждения, — всичко това, макар и изключително занимателно, в момента не е в сърцевината на проблема. Какво би препоръчал, като вземем под внимание присъствието на шлема и имаме предвид факта, че комедийното дуо Оутс-Басет всеки момент ще се яви да претърсва?
— Малко е трудно да се каже, сър. Не е лесно да се намери истински ефективно скривалище за такъв обемист предмет.
— Прав си. Тази проклетия сякаш изпълва стаята, нали?
— Безспорно се набива в очи, сър.
— Да. Властите не са щадили материал и усилия, когато са изготвяли този шлем за полицая Оутс. Целта им е била да увенчаят главата му с нещо впечатляващо, което да не се кандилка на главата му и да не навежда на мисълта за кацнал бръмбар на трънка. Подобна кофа не може да се скрие и в непроходима джунгла. Е, добре, ще трябва да опитаме с такт и благост. Чудя се кога ще довтасат. Сигурно скоро. А! Ако не греша, това е ръката на съдбата.
Но предположението, че чукачът, току-що почукал на вратата, е сър Уоткин Басет, се оказа погрешно. Обади се гласът на Стифи.
— Бърти, пусни ме да вляза.
Нямаше човек, когото така силно да жадувах да видя, но не отворих широко портите. Благоразумието налагаше да взема предпазни мерки.
— Да не би келявото ти куче да е с теб?
— Не. Икономът го изведе на разходка.
— В такъв случай влез.
Когато тя стори това, видя пред себе си един Бъртрам, който я посрещна със скръстени ръце и суров поглед. Но очевидно не забеляза смразяващия ми екстериор.
— Бърти, миличък…
Млъкна, секната от животинското ръмжене, излязло от Устъровата уста.
— Да не чувам никакви милички Бъртита! Мога да ти кажа само едно нещо, млада ми Стифи, и то е: ти ли сложи шлема в куфара ми?
— Разбира се. Точно затова дойдох да поговорим. Нали си спомняш как се мъчех да измисля подходящо място? Поблъсках си главата и изведнъж го открих.
— А сега и аз го открих.
Киселият ми тон сякаш я изненада. Изгледа ме с момичешка почуда.
— Но, Бърти, миличък, нали нямаш нищо против?
— Ха!
— Но защо? Мислех, че с радост ще ми помогнеш.
— Нима? — хапливо вметнах аз.
— Не можех да рискувам чичо Уоткин да го намери в стаята ми.
— И предпочете да го намери в моята.
— Че защо? Не може да седне да ти претърсва стаята.
— Не можел, казваш!
— Разбира се, че не. Ти си негов гост.
— И това според теб ще възпре ръката му? — Пуснах една от горчивите си сардонични усмивки. — Струва ми се, че закичваш дъртата отровна змия с благородство на чувствата и уважение към законите на гостоприемството, които не се потвърждават от нито един факт от досието му. Можеш да ми повярваш, че определено ще претърси стаята ми, и предполагам, че единствената причина, която още го задържа, е хайката за залавянето на Гъси.
— Гъси?
— В момента е погнал Гъси с ловджийски бич. Но това не може да се върши до безкрайност. Рано или късно ще се откаже и ще цъфне тук, въоръжен с лупа и обучени кучета.