Трудно е, разбира се, хората, невкусвали от произведенията на изкуството на този маг, да вникнат в чрезвичайната важност, която придобиват неговите печени и варени в житейската схема на онези, които са имали това несравнимо удоволствие. Мога само да заявя, че след като веднъж сте опитали някое от блюдата му, вие ще останете с убеждението, че животът е лишен от хармония и смисъл, ако не може да повторите. Мисълта, че леля Далия е готова да пожертва този чудотворец само и само да спаси племенника си от кафеза, дълбоко ме трогна и развълнува.
Не знам дали друг път съм бил така разчувстван. Гледах я с просълзени очи. Същински Сидни Картън.
— Готова си да пожертваш Анатол заради мен? — ахнах аз.
— Да, разбира се.
— Да, ама не! Не искам и да чувам.
— Не можеш да отидеш в затвора.
— Мога, разбира се, ако благодарение на това върховният маестро продължи да работи на старото си място. Да не си посмяла да изпълниш искането на стария Басет.
— Бърти! Сериозно ли говориш?
Така мисля. Какво са трийсет дни във Втора дивизия? Дреболия. Ще ги излежа, без да ми трепне окото. Нека Басет извърши най-лошото. А — добавих аз с прочувствен глас — когато присъдата ми изтече и отново видя слънцето, в отплата искам Анатол да даде най-доброто от себе си. Цял месец на хляб и вода ще ми отвори вълчи апетит. Вечерта след излитането от кафеза очаквам вечеря, която да остане безсмъртна в народните митове и легенди.
— Ще я имаш.
— Може отсега да нахвърляме едно примерно меню.
— Няма по-подходящ момент. С хайвер ли да започнем или с пъпеш?
— С хайвер и пъпеш. Последвани от супа.
— Гъста или бистра?
— Бистра.
— Нали не си забравил какво velouté de fleurs de courgettes приготвя Анатол?
— Не мога да го забравя дори за секунда. Но какво мислиш за неговото consommé aux Pommes d’Amour?
— Божичко! За малко да го изпуснем от списъка.
— Ти си мислиш. То е дълбоко гравирано в сърцето ми.
— Най-добре е да оставя цялото меню в ръцете ти.
— Ръкопляскам.
Взех молив и лист и след десетина минути бях в състояние да оповестя резултата.
— Ето как си го представям — рекох, — с изключение на дребните попълнения, които ще възникнат по време на размислите ми в затворническата килия. И прочетох следното:
— Това покрива ли всичко, лельо Далия?
— Не виждам да си изпуснал нещо съществено.
— Тогава да извикаме оня нещастник и да го сломим. Басет! — ревнах аз.
— Басет! — прогърмя и леля Далия.
— Басет! — продължих да си дера гърлото. Небесата още кънтяха, когато той надникна с разтревожен вид.
— По дяволите, какви са тия крясъци?
— А, ето те и теб, Басет. — Без да шикалкавя, хванах бика за рогата. — Басет, ние се опълчваме срещу теб.
Старецът видимо се стъписа. Хвърли към леля Далия въпросителен поглед. Очевидно беше под впечатлението, че Бъртрам говори несвързано.
— Той има предвид — обясни родственицата — идиотското ти предложение да оттеглиш обвинението, ако ти дам Анатол. Най-тъпата идея, която съм чувала. Разсмя ни от сърце. Нали, Бърти?
— Направо се въргаляхме от смях — съгласих се аз. Онзи стоеше като втрещен.
— Да не би да отказвате?
— Разбира се, че отказваме. Познавам достатъчно добре племенника си, за да допусна дори за секунда, че ще потопи в траур дома на леля си заради някакво си отърваване на кожата. Устърови не са такива, нали, Бърти?
— Има си хас!
— Не поставят собственото си добруване на първо място.
— И още как!
— Не трябваше да го обиждам, като споменах предложението ти. Бърти, извинявай.
— Няма за какво, прародителко.
Тя ми стисна ръката.
— Лека нощ, Бърти, и сбогом, или по-скоро до скоро виждане.
— Когато полята побелеят от маргаритки, ако не и по-скоро.
— Между другото, не забрави ли Nonnettesdela Mediterranéeau Fenouil?
— Господи! — пребледнях аз. — Също и Selled’Agneauala Grecque. Мушни ги в списъка.
И тя напусна полесражението с нежен поглед на възхита, хвърлен през рамо. Последва кратко и надменно мълчание от моя страна. След малко татко Басет заговори с разтреперан от злоба глас: