Стивън Кинг
Зала за аутопсии номер четири
Толкова е тъмно, че известно време — точно колко, не мога определя — ми се струва, че все още съм в несвяст. Полека-лека започвам да се досещам, че когато е в безсъзнание, човек не долавя движение в тъмнината, придружено от слаб, ритмичен шум, какъвто може да издава само скърцащо колело. Освен това чувствам допир — от темето до петите. Надушвам и миризма на нещо като гума винил. Не съм в безсъзнание, но във всички тези усещания има нещо твърде… твърде какво? Твърде рационално, за да е сън.
Какво е тогава?
Кой съм аз?
И какво става с мен?
Халтавото колело прекъсва глупавия си скърцащ ритъм и аз преставам да се движа. Миришещата на гума субстанция наоколо ми изпуква.
Глас:
— Къде казаха?
Мълчание.
Втори глас:
— Четвърта, струва ми се. Н-да, четвърта.
Отново потегляме, но този път по-бавно. Вече долавям тихите стъпки, вероятно от обувки с мека подметка или маратонки. Притежателите на гласовете са притежатели и на обувките. Отново ме спират. Отеква глухо потропване, последвано от едва доловимо изсвистяване. Това, струва ми се, е звукът от отварянето на пневматична врата.
„Какво става тук?“ — крещя, но писъкът отеква единствено в съзнанието ми. Устните ми не помръдват. Усещам ги — усещам и езика си, отпуснат на пода на устната кухина като замаяна къртица — но не мога да ги движа.
Онова, върху което лежа, отново потегля нанякъде. Подвижно легло? Да. Болнична количка, с други думи. Вече съм имал вземане-даване с такива, беше отдавна, по времето на скапаните азиатски авантюрки на Линдън Джонсън. Идва ми наум, че съм в болница, че ми се е случило нещо лошо — като онази експлозия, която едва не ме обезплоди преди двайсет и три години — и че сега ще ме оперират. Подобно хрумване дава отговор, при това смислен, на доста въпроси, само че не изпитвам никаква болка. Чувствам се добре, с изключение на тази малка подробност, че направо съм обезумял от страх. А и ако това са санитари, които тикат количката към операционната зала, защо не виждам? Защо не мога да говоря?
Трети глас:
— Насам, момчета.
Моята подвижна постеля поема в нова посока и в главата ми прокънтява въпросът: „Каква е тая каша, дето съм се забъркал?“
„Не смяташ ли, че отговорът зависи от това кой си?“ — питам се, но откривам, че това поне го знам. Аз съм Хауард Котръл, борсов посредник, известен сред някои свои колеги като Хауард Завоевателя.
Втори глас (досами главата ми):
— Днес си много хубава, докторке.
Четвърти глас (женски, при това хладен):
— Радвам се, че ме одобряваш, Ръсти. Бихте ли побързали? Обещах на детегледачката да се прибера до седем. Тя ще вечеря с родителите си.
До седем, да се прибера до седем. Все още е следобед може би или рано привечер, но тук цари пълен мрак, черен като бомбе, като опашката на мармот, като полунощ в Персия, и какво, за Бога, става тук? Къде съм бил досега? Какво съм правил? Защо не съм на телефоните?
„Защото е събота — обажда се от дълбините на съзнанието ми тъничък гласец. — Беше на… на…“
Звук: УОК! Звук, който обичам. Звук, заради който в една или друга степен живея. Звукът на… какво? На стик за голф, разбира се. Стик за голф, който удря топката. Аз стоя, съзерцавам я как се издига в синьото…
Сграбчват ме за раменете и прасците и ме повдигат. Ужасно се стряскам и понечвам да изкрещя. Нищо не става… или може би все пак се чува немощно писукане, много по-тихо от скърцането на колелото под мен. Сигурно и то не се чува. Сигурно само си въобразявам.
Издигам се във въздуха, плътно обгърнат в мрака. „Ало, не ме изпускайте, защото съм голям кутсузлия!“ — опитвам се да кажа, но устните и зъбите ми отново не помръдват. Езикът ми продължава да лежи на пода на устната кухина — онази къртица може би не просто е замаяна, а мъртва — и в миг ме осенява потресаваща мисъл, която пришпорва страха една идея по-близо до паниката: ами ако ме сложат да легна накриво и езикът препречи трахеята ми? Няма да мога да дишам! Та нали тъкмо това се разбира под израза „глътнал си е езика“.
Втори глас (Ръсти):
— Докторке, този ще ти хареса, прилича на Майкъл Болтън.
Лекарката:
— Кой е Майкъл Болтън?
Трети глас — звучи като на младо момче, приблизително гимназист:
— Един сладникав естраден певец, който мечтае да е чернокож. Но не мисля, че е той.
Отеква смях, женският глас също се присъединява (макар и колебливо) и докато ме настаняват върху нещо, което, съдейки по усещането, е тапицирана маса, Ръсти изтърсва нова глупост — явно следва готов сценарий човекът. Обладан от внезапен ужас, изпускам нишката на поредната му глупост. Току-що ми мина през ума, че ако езикът ми препречи трахеята ми, наистина няма да мога да дишам, но ако пък въобще не дишам?