Пронизителен, дразнещ звук — това вече прилича на зъболекарска машина.
Пит:
— Може ли да…
Доктор Сиско, в гласа й се долавя майчинска ласка:
— Не. Тези. — Клъц-клъц. Показва му.
„Не могат да го направят — мисля си. — Не могат да ме разрежат… та аз чувствам!“
— Защо? — пита той.
— Защото аз така искам — отвръща тя, но доста по-рязко. — Като започнеш сам да вършиш тези работи, Питърчо, можеш да правиш каквото си пожелаеш. Но докато си в залата за аутопсии на Кейти Арлън, ще започваш с перикардиалните ножици.
Зала за аутопсии. Това е. Казаха го. Искам цял да настръхна, но, разбира се, нищо не става — кожата ми си остава гладка.
— Запомни от мен — казва доктор Арлън (всъщност го поучава), — и последният глупак може да работи с машина за доене… но ръчната работа винаги си остава най-качествена. — В тона й се съдържа неясен намек. — Разбра ли ме?
— Разбрах.
Ще ме срежат. Ако не издам звук или не направя някакво движение, наистина ще ме срежат. Ако кръвта рукне или бликне от първия срез на ножиците, ще се досетят, че нещо не е както трябва, но сигурно вече ще е твърде късно; след първия клъц-ХРУС ребрата ми ще са отметнати върху раменете ми и сърцето ми ще пулсира като обезумяло под флуоресцентното осветление.
Съсредоточавам цялата си воля върху гърдите. Напъвам се да издишам, или поне се опитвам… и нещо става.
Звук!
Издавам звук!
Той почти не излиза от затворената ми уста, но го чувам и го усещам в носа си — тихо помъркване.
Концентрирам се, призовавам волята си и го правя отново — този път излиза по-силен, процежда се от ноздрите ми като тютюнев дим: „Ннннннн…“ Напомня ми един стар телевизионен филм на Алфред Хичкок отпреди много, много време, в който Джоузеф Котън е напълно парализиран при автомобилна катастрофа, но най-сетне успява да покаже, че е жив, като проронва една-единствена сълза.
С това тъничко комарово жужене, ако не друго, доказах поне на себе си, че съм жив, че не съм просто дух, който броди из глиненото изображение на собствения ми труп.
Като фокусирам цялото си внимание, усещам как дъхът се прокрадва през ноздрите ми и се спуска в гърлото ми на мястото на въздуха, който току-що изкарах, после отново издишам и се напрягам по-силно от когато и да било през летните ваканции като тинейджър, когато работех за строителната фирма „Лейн Кънстръкшън Къмпани“, изобщо по-силно от когато и да било през целия си живот, защото сега се напрягам в името на същия този живот и те трябва да ме чуят, мили Боже, трябва.
Нннннннн…
— Искаш ли да пуснем някаква музика? — пита тя. Имам Марти Стюарт, Тони Бенет…
Той простенва. Почти не го чувам, но не схващам веднага смисъла на нейните думи… и слава Богу, може би.
— Добре де — засмива се тя. — Имам и „Ролинг Стоунс“.
— Кой, вие?!
— Да, аз. Не съм толкова задръстена, колкото изглеждам, Питър.
— Нямах предвид… — Той май се смути.
„Чуйте ме! — крещя наум, а заледеният ми поглед е вторачен в ледено-бялата светлина. — Стига сте дрънкали като свраки и се заслушайте в мен?“
Отново усещам как в гърлото ми едва-едва прониква въздух и ми хрумва, че каквото и да ми се е случило, въздействието му постепенно отслабва… само че тази мисъл едва промъждуква по екрана на мислите ми. То може и да отслабва, само че съвсем скоро ще бъда лишен от възможността да се възстановя. Цялата ми енергия е подчинена на усилието да ги накарам да ме чуят, и този път надявам се ще ме чуят, сигурен съм.