Конан се мъчеше да си спомни онези откъслеци от легендата, чути във винарните на Маул, които се отнасяха до изоставянето на Ларша. Споменаваше се за проклятие, изпратено от разгневен бог преди много векове, като възмездие за дела, толкова отвратителни, че пред тях престъпленията и пороците на Шадизар изглеждаха като добродетели.
Той отново се насочи към центъра на града, но сега забеляза нещо особено. Сандалите му лепнеха към натрошения паваж, сякаш той бе покрит с топъл катран. Токовете издаваха всмукващ звук, когато той вдигаше крак. Той спря и опипа земята.
Тя бе покрита с някакво безцветно, лепкаво вещество, което бе вече полуизсъхнало.
С ръка върху дръжката на меча, Конан се озърна в лунната светлина. Ушите му не долавяха нищо. Той отново тръгна. Отново същия звук изпод сандалите му. Той спря и обърна глава. Бе готов да се закълне, че чува същите звуци и на разстояние. За момент си помисли, че това може да е ехо от стъпките му. Но вече бе подминал полусрутения храм и около него нямаше стени, които да отразят какъвто и да е било звук.
Отново тръгна и пак спря. Отново чу всмукващия звук и този път той не престана, когато той бе замръзнал неподвижно.
Всъщност, засилваше се. Острият му слух му казваше, че идва директно пред него. Но тъй като не можеше да види нищо по улицата пред себе си, източникът на звука трябва да се намираше или в една от страничните улички, или в една от срутените сгради.
Звукът вече безпогрешно можеше да бъде определен като трудно за описание съскане, придрижено с провлачване и клокочене. Дори нервите на Конан се опънаха от напрегнатото очакване на появата на източника на звука.
И накрая, иззад близкия ъгъл се изля една огромна, слузеста маса, прокажено сива под лунната светлина. Тя изпълзя на улицата пред него и бързо се насочи към него в пълна тишина, нарушавана само от всмукващия звук, породен от особения начин на неговото придвижване. От предния му край се издигнаха някакви роговидни образувания дълги поне три метра, дублирани от една по-къса двойка под тях. Дългите „рога“ се накланяха в различни посоки и Конан видя, че на края им има очи.
Съществото всъщност представляваше един гол охлюв, както безобидния градински охлюв, който оставя ивица слуз при нощните си придвижвания. Този охлюв обаче, бе четири и половина метра дълъг, а ширината му в средата бе колкото ръста на Конан. И нещо повече, движеше се с бързината, с която човек може да бяга. Зловонната миризма на нещото се усещаше пред него.
Парализиран за момент от изумление, Конан вцепенено гледаше как необятната гумена маса се насочва към него. Охлювът издаде звук, подобен на изплюване на човек, само че усилен много пъти.
Събуждайки се за действие, Конан отскочи встрани. В този момент течна струя просветна в нощния въздух точно на мястото, на което се бе намирал. Малка капчица отхвръкна към рамото му и го опари като въглен.
Конан се извърна и затича обратно по пътя, по който бе дошъл. Дългите му крака просветваха на лунната светлина. Отново трябваше да изкатерва купищата срутила се зидария. Ушите му казваха, че охлювът го следва наблизо. Може би дори бе скъсил дистанцията. Той не смееше да се обърне, за да не се спъне в някой мраморен отломък; чудовището щеше де бъде върху него, преди да се е вдигнал на крака. Отново се чу звукът на изплюване. Конан енергично се хвърли встрани и отново течната струя мина покрай него. Даже и да съумееше да остане пред охлюва по целия път до градската стена, следващият изстрел вероятно щеше да улучи целта си.
Конан зави зад някакъв ъгъл, за да остави колкото може повече препятствия между себе си и охлюва. Той тичаше надолу по някаква начупена улица, след това отново зави на някакъв ъгъл. Разбра че се е загубил в лабиринта на улици, но основното нещо бе да продължава да завива, за да не даде на преследвача си възможност за следващ изстрел. Всмукващите звуци и миризмата му казваха, че е преследван. Веднъж, когато поспря за да си поеме дъх и погледна назад, той видя охлюва да прелива около ъгъла, около който той току-що бе завил.
Той продължаваше да бяга и да бяга, хвърляйки се встрани тук и там в плетеницата на древния град. Ако не можеше да надбяга охлюва, може би щеше да го измори. Един човек, знаеше Конан, беше по-издържлив от всяко животно на дълго бягане. Но охлюва не показваше признаци на умора.
Нещо в сградите, покрай които минаваше му се стори познато. Изведнъж той осъзна, че се приближава към полуразрушения храм, край който бе минал точно преди да срещне охлюва. Бърз поглед му разкри, че горната част на сградата може да бъде достигната от ловък катерач.