— Така изглежда — отговори Пит, докато разгръщаше няколкото печатни страници. — Двата съда са регистрирани в Либерия на името на компания пощенска кутия. Йегер е успял да проследи кой я притежава, и това се оказва частна фирма с името „Анадолски Експорт“ — същата компания, която спомена полицията. Отдавна се занимават с износ на турски текстил и други стоки за търговски партньори в цялото Средиземноморие. Имат склад и офис сграда в Истанбул, както и пристанище близо до град Кирте.
— О, познавам го това пристанище много добре — подхвърли Джордино с крива усмивка. — И кой е шефът на въпросната компания?
— Собствеността е на Озден и Мария Челик.
— Аха, ясно… Обичат да се возят на „Ягуар“ и да газят хората по вода и суша.
Пит му подаде снимка на Челик, която Йегер беше свалил от материал за конференцията на Турската търговска асоциация. След това му подаде няколко сателитни снимки на имотите на Челик.
— Това е нашият човек — каза Джордино, докато оглеждаше внимателно първата снимка. — Какво друго знаем за него и жена му?
— Всъщност Мария му е сестра и данните не са изобилни. Според Йегер Челик са хора, които не обичат да се шуми около тях и дори са обвити в тайнственост. Казва, че трябва да се рови по-дълбоко, ако иска да намери нещо интересно.
— Е, и намерил ли е?
— Чуй това. Едно генеалогическо проучване посочва двамата Челик като праправнуци на Мехмед VI.
Джордино поклати глава.
— Кой е пък този?
— Последният султан, управлявал Отоманската империя. Свален е от трона и изгонен от страната, когато през 1923 година на власт идва Ататюрк.
— И сега горкото момче притежава само един стар мизерен товарен кораб? Не е за чудене, че настроението му е кофти.
— Според Йегер двамата са едни от най-богатите турци.
— Предполагам, че това обяснява този пристъп на фанатизъм заради отоманските корабни останки.
— И наглата кражба от Топкапъ. Обаче зад нея може да се крият и някакви други мотиви.
— Например?
— Йегер е открил възможна финансова връзка с една истанбулска маркетингова фирма, която подпомага мюфтията Батал в неговата президентска кампания. Рей Рупе ни каза за този мюфтия, когато бяхме в Истанбул. Той има много последователи фундаменталисти и някои среди го смятат за крайно опасен.
— Никога не е лошо да имаш приятели с дълбоки джобове — отбеляза Джордино. — Чудя се обаче каква ще е ползата за Челик?
— Добър въпрос. Отговорът му сигурно би ни изяснил доста неща.
Пит остави доклада на масата и се замисли за двамата турци, а Ал почна да разглежда сателитните снимки.
— Виждам, че „Отоманска звезда“ се е върнала в родното пристанище. Обаче се питам какво ли прави този гръцки танкер до нея. — И плъзна снимката към Пит.
Пит я разгледа. Беше направена от голяма височина. Товарният кораб беше на старото си място. От другата страна на кея беше вързан малък танкер, а бяло-синият му флаг едва се забелязваше на върха на мачтата. Тъкмо той привлече погледа му и Пит се зае внимателно да го изучава, после взе лупата, която лежеше върху морските карти.
— Това не е гръцкото знаме — каза накрая. — Танкерът е от Израел.
— Я, не бях чувал, че израелците имат танкери — отбеляза учудено Джордино.
— Някой май спомена израелски танкер? — обади се капитан Кенфийлд, който беше дочул разговора им от другия край на мостика.
— В момента гледам един, пристанал в залива на едни турски приятели — отговори Пит.
Лицето на Кенфийлд пребледня.
— Докато бяхме в Чанаккале, беше подаден сигнал за тревога заради изчезнал израелски танкер близо до Манагат. Всъщност става дума за танкер, превозващ вода.
— А, да, преди няколко седмици видях такъв — каза Пит. — Колко е голям?
— Мисля, че се казва „Даян“ — отговори капитанът, приближи се до компютъра и погледна, за да е сигурен. — Да, точно така се казва. Вместимост приблизително осемстотин тона и дължина почти сто метра.
Завъртя компютъра към Пит и Джордино, за да могат да разгледат снимката на изчезналия кораб. Нямаше съмнение, че става дума за същия съд.
— Тези снимки са отпреди по-малко от двайсет и четири часа — каза Ал, след като видя автоматично отбелязваната дата и часа.
— Капитане, работи ли обезопасеният сателитен телефон? — попита Пит.
— Разбира се. Искаш да се обадиш на някого?
— Да — отговори Дърк-старши. — Мисля, че вече е време да се обадим във Вашингтон.