— И аз съм на същото мнение — отговори тихо Дърк. — Благодаря, че участва в процеса. Твоите показания бяха в основата на осъдителната присъда.
— Знаех, че купува откраднати артефакти, но и през ум не ми е минавало, че ще използва терористи, за да обогатява сбирката си. Не е трудно човек да си изгуби ума по стари предмети и аз също имам известни грехове в това отношение. Но човек трябва да се спре навреме. Освен че ми спасихте живота, ти и твоето семейство ми показахте верния път. За това ще ви бъда вечно благодарен.
— Още колко време ще ти трябва това? — попита Дърк и посочи бастуна.
— Месец, най-много два. Лекарите в Кипър си свършиха добре работата и ме закърпиха както трябва.
— Постъпи добре, като се съгласи Описът да бъде изложен в Истанбул.
— Той е неотделима част от артефактите, които дари НАМПД — отговори Банистър. — Може би това малко ще обезщети сестра ти. Между другото, Съмър е много жизнена млада дама. Предай й, моля те, че за мен ще е чест някой ден да вечеряме заедно.
— Ще й предам. А сега какво ще правиш?
— Кивотът с каменните скрижали на Мойсей. Открих следа, че може би е скрит в една йеменска пещера. Струва ми се многообещаващо. А ти?
— Мисля, че засега ми стига толкова работа из Средиземноморието — отговори Дърк замислено.
— С каквото и да се заемеш, желая ти успех. Поздрави на баща ти и Съмър.
— Успех, Банистър. До скоро.
Дърк остана загледан след археолога, който докуцука до стоянката на таксита и се качи в едно. Хотелът на Дърк беше само на няколко преки и той реши да се поразходи. Крачеше по улиците на Западен Ерусалим и скоро престана да забелязва движението и оживеното множество по тротоарите, защото главата му беше замаяна от прилив на чувства.
Мина покрай хотела си, продължи нататък и влезе в Стария град през Портата на Ирод. Потънал в мисли пое по тесните улички на изток, теглен от невидими нишки.
Последва една монахиня, която пресече улицата, и когато се осъзна, вдигна глава и установи, че се намира в двора на черквата „Света Ана“. Почувства как го обзема спокойствие, докато вървеше към задната й страна и къпалнята Витезда.
Пейката, на която бяха обядвали със Софи, беше празна и той седна в сянката на смокините. Потънал в мисли, остана вторачен в празните басейни дълго след залез-слънце. Още седеше неподвижно, когато вечерният бриз донесе хлад и сладкото ухание на жасмин се понесе над древната земя.