Софи познаваше много добре древния град, защото докато следваше, беше ходила на лятна бригада там.
След като излезе от оживената магистрала, тя намали, за да мине през луксозен строящ се квартал, после навлезе в римския град, който сега беше защитен държавен парк. Вековете не бяха проявили милост към първоначалните здания и римските постройки отдавна бяха рухнали. Въпреки това много от древните характерни черти на града се бяха запазили, включително голяма част от сводестия акведукт близо до големия амфитеатър срещу морето.
Софи спря на паркинга до входа към хълма и в близост до някакви укрепления от времето на кръстоносците и обясни на Сам:
— Екипът от университета разкопава терен близо до пристанището. От тук лесно можем да стигнем пеша.
— Как мислиш, тук дали може да се намери нещо за ядене? — отговори той, докато оглеждаше с безпокойство голите хълмове наоколо.
Софи взе от задната седалка бутилка вода и му я подхвърли.
— До магистралата има няколко ресторанта, но засега ще трябва да се задоволиш с течна храна.
Заслизаха по виещата се към брега пътека. Минаха покрай отдавна забравен път, по чието протежение някога се бяха издигали жилища и магазини — призрачните им останки представляваха само безредни купчини камъни. Малкото пристанище лека-полека започна да се открива пред тях. Не беше останало почти нищо, по което да се определят границите му — древните вълноломи бяха потънали още преди векове.
Пътеката стигна до широко равно място, осеяно с пръснати купчини камъни. Няколко кафяви тенти бяха опънати малко по-нататък и неколцина души работеха под голям сенник в средата. Пътеката продължаваше още стотина метра до брега, където двама души правеха нещо до два работещи генератора.
Софи тръгна към големия сенник, защото видя, че е опънат над района на активни разкопки. Двама младежи стояха до купчина пръст и я пресяваха през сито, а възрастен мъж клечеше в изкопа и почистваше нещо с малка шпакла и четка. Беше с омачкани дрехи, късо подстригани коса и брада и кацнали на върха на носа очила — истинско олицетворение на университетски професор. Кийт Хазис.
— Какво римско съкровище разкопахте днес, доктор Хазис? — попита тя високо.
Брадатият мъж се изправи в изкопа с раздразнено изражение, което на мига се смени с широка усмивка, когато я позна.
— Софи! — избоботи той. — Каква изненада! — Изскочи от изкопа, забърза насреща й и я прегърна. — Сто години не съм те виждал!
— Видяхме се само преди два месеца на библейската конференция в Ерусалим — отбеляза тя.
— Да де, нали това казах — сто години — засмя се Хазис.
Преди години Софи беше присъствала на безброй семинари, провеждани от професора по археология от университета на Хайфа, и това беше довело до професионалното им приятелство. Хазис, освен това, беше ценен източник на сведения както за наскоро открити старини, така и за похожденията на иманярите.
— Доктор Хазис, това е моят помощник Сам Левин — каза тя.
Хазис на свой ред представи студентите, които бяха наоколо, а след това отведе Софи и Сам до полукръг пластмасови столове, наредени пред голям хладилник, подаде им по една кутийка студена сода, избърса си челото и се тръшна на един стол.
— Някой трябва да го пусне вече този вятър — въздъхна с уморена усмивка. След това се вторачи в Софи. — Предполагам, че това е официално посещение, нали?
Софи отпи глътка студена сода и кимна.
— Някакви определени притеснения? — попита доктор Хазис.
— Прекалената реклама във вчерашния „Йедиот Ахронот“ — обясни тя и извади вестникарската статия от раничката си, подаде му я и изгледа хладно Сам, който изпи кутийката си и взе втора от хладилника.
— А, да, един местен репортер се отби за интервю преди няколко дни — кимна Хазис. — В Ерусалим са се възползвали от репортажа му.
Усмихна се на Софи и й върна изрезката.