— Няма нищо лошо в малко реклама за истинската археология.
— Няма, разбира се, освен че се превръща в покана за всеки нахален крадец с лопата — възрази тя.
Хазис махна с ръка.
— Това място е ограбвано от векове. Всяко римско съкровище, което някога е било заровено тук, отдавна е изчезнало. Аз поне мисля така. Да не би твоят агент да е на друго мнение?
— Какъв агент? — попита Софи.
— Вчера ходих в Хайфа за една среща, после студентите ми казаха, че някакъв агент по антиките се отбил, за да огледа разкопките. Стефани — провикна се той през рамо.
Едно от момичетата при ситото, източено девойче на не повече от двайсет, се завтече към тях, застана пред професора и го изгледа с обожание.
— Стефани, разкажи ни за този агент от Службата по антиките, който е идвал вчера.
— Каза, че е от Отдела за предотвратяване на кражбите. Искаше да провери безопасността на артефактите. Сякаш най-много го заинтересуваха разкопките на пристанището и папирусът.
Софи и Сам се спогледаха учудено.
— Спомняте ли си името му?
— Йосеф някой си. Нисък, мургав, с къдрава коса. По-скоро приличаше на палестинец, ако трябва да съм честна.
— Показа ли ви някакъв документ? — попита Сам.
— Не. Има ли някакъв проблем?
— Не, никакъв — побърза да отговори Хазис. — Благодаря ти, Стефани. Защо не занесеш няколко соди на другите?
Изчака момичето да си тръгне с няколко кутийки сода, след това се обърна към Софи.
— Не е ли бил от вашите агенти?
Тя поклати глава.
— Със сигурност не и от Отдела за предотвратяване на кражбите.
— Може да е бил от Управлението на парковете или от някое от регионалните ви представителства.
— Възможно е — каза тя неуверено. — Можеш ли да ни покажеш разкопките? Най-много ме интересува гробът. Както знаеш, обирането на гробове около Ерусалим напоследък се е превърнало направо в занаят.
Хазис се усмихна, после посочи с палец през рамо.
— Намира се точно зад нас.
Станаха и отидоха до широкия изкоп, който зееше зад столовете. Множество червени пластмасови маркери бяха забити в земята за отбелязване на пространството, където се виждаха оголени кости. Между останките Софи различи бедрена кост.
— Няма формална гробница. Просто единичен гроб на границата на разкопките. Няма връзка с онова, което разкопаваме тук — продължи да обяснява Хазис.
— А мястото, което разкопавате, какво е било?
— Смятаме, че става дума за нещо подобно на склад. Спряхме се на този район, след като преди няколко години тук бяха намерени бронзови везни. Надяваме се да намерим образци от жито, ориз и други храни, които може да са минавали през това пристанище. Ако успеем, ще научим повече за вида и обема на търговията, която се е въртяла в Цезарея, когато е била процъфтяващ търговски център.
— Как се вписва гробът в това? — полюбопитства Софи.
— Не сме провели датировка, но предполагам, че този човек е жертва на мюсюлманското нашествие в града през 638 година. Гробът е разположен до основите на сградата, затова си мисля, че става дума за един-единствен труп, заровен набързо до стената.
— Вестникът го описва като „гроб, богат на находки“ — подхвърли Сам.
Хазис се засмя.
— Журналистически измислици. Намерихме няколко костени копчета и тока на сандал, преди да спрем копаенето. Това са „богатите находки“.
— Значи нашите мили иманяри ще бъдат жестоко разочаровани — каза Сам.
— Да — съгласи се професорът. — Защото истинските богатства открихме по протежение на вълнолома. — Той кимна към морето, откъдето се носеше бръмченето на генераторите. — Намерихме едни ранен папирус, който много ни развълнува. Елате да слезем на брега.
Поведе ги към морето. Тук-там от земята стърчаха камъни — единствен спомен от многобройните сгради, отдавна превърнали се в тъжни останки.
— Цар Ирод е отливал бетонните блокове на място и е изградил два вълнолома, протегнати един към друг като ръце — започна да им обяснява Хазис, докато се спускаха. — Върху вълноломите били изградени складове, а при входа на пристанището се издигал висок фар.
— Ако не се лъжа, едно по-раншно проучване установи под водата множество камъни, за които се смята, че са паднали от фара — обади се Софи.
— Жалко, че трудът на Ирод не е устоял на морските бури — допълни Сам, който гледаше към морето и не откриваше кой знае какви останки от някогашните вълноломи.