— Извинете — каза Пит, — можете ли да ми кажете кой е погребан в гробницата на Ататюрк?
Мъжът изобщо не го погледна, а се вторачи към изхода от молитвената зала, където беше застанал Слънчевите очила. Чак после, когато онзи леко поклати глава, мустакатият се обърна към Пит и изръмжа презрително:
— Не искам и да знам къде е погребано това псе!
Очите му проблясваха с високомерна заплаха, родена от тежко детство на улицата. Очевидно не беше цивилен полицейски агент. Пит забеляза издайническата издутина на кобур под тънката му риза и реши да не го притиска повече. Изгледа го твърдо и многозначително, след което се обърна и си тръгна. Докато крачеше към Лорън, почти очакваше да получи куршум в гърба, но все пак се надяваше, че тълпите туристи на края на джамията са достатъчна спирачка, за да предотвратят непосредственото нападение.
— Какво стана? — попита го Лорън, когато се върна при нея.
— Просто попитах колко е часът. Хайде, ела да хванем такси.
Германската група бавно се придвижваше към изхода на двора, така че Пит хвана Лорън за ръка и се промъкнаха преди туристите да запушат вратата. Пит не си направи труда да поглежда назад — знаеше, че Слънчевите очила и Персиеца ще ги последват. Извадиха късмет, защото щом стъпиха на тротоара, пред тях спря такси, от което слязоха двама възрастни туристи.
— Към фериботното пристанище „Еминьоню“. Колкото може по-бързо — нареди Пит на шофьора.
— За какво е това бързане? — попита Лорън, леко раздразнена от дърпането и бутането.
— Мисля, че ни следят.
— Мъжът, с когото говори в джамията?
— Да. И един друг тип със слънчеви очила, когото видях пред хотела.
Щом таксито се мушна между колите, Пит погледна назад. Малък оранжев седан спря до бордюра. Вътре имаше само шофьор. Германските туристи все още се трупаха при вратата. Пит се усмихна, когато забеляза Персиеца тромаво да си пробива път през тълпата.
— Защо не отидем в полицията? — попита разтревожено Лорън.
— И какво, да съсипем единствения ни ден за почивка в Истанбул? — засмя се Пит.
11.
Жълтото такси бързо се смеси с движението и джамията с високите минарета остана зад тях. Ако шофьорът беше завил на север и се беше проврял през гъстото движение на Стария град, с лекота щеше да се измъкне на оранжевата кола. Здравомислещият таксиметров шофьор обаче искаше да икономиса време, затова зави на юг и пое към четирилентовата магистрала „Кенеди Кадеси“.
Преследвачите отчаяно се опитваха да ги настигнат. Оранжевият автомобил потегли с пълна газ от тротоара пред джамията в мига, когато двамата му пътници се хвърлиха вътре, и засече един туристически автобус, който едва не го отнесе.
— Мисля, че завиха надясно — каза шофьорът неуверено.
— Карай надясно тогава — нареди Слънчевите очила от седалката до него, доверявайки се на инстинктите му.
Колата пое на юг, профуча на червено на един светофар и после намали, за да заеме мястото си в дълга редица пълзящи автомобили. Персиеца, който седеше на задната седалка, изведнъж посочи напред — беше забелязал на две преки пред тях жълто такси, което се готвеше да завие по „Кенеди Кадеси“.
— Мисля, че това е тяхното такси! — извика той възбудено.
Шофьорът кимна и ръцете му стиснаха по-здраво волана. Не можеше да направи кой знае какво, за да си пробие път през задръстеното движение, така че само ругаеше околните коли, докато секундите отлитаха. Най-накрая, когато движението за миг се разреди, се стрелна в лявото платно, измина една пряка и след това отново се мушна в дясното. Цялата колона се раздвижи и той бързо се озова на магистралата, натисна газта и се понесе като на писта за Формула 1.
Магистралата се виеше покрай източния край на Топкапъ и покрай брега на Босфора, като първо завиваше на север, а после на запад покрай Златния рог — тесен залив, който разделяше на две европейската част на Истанбул. Когато таксито наближи моста „Галата“, който се простираше над Златния рог към квартал „Бейоглу“, изведнъж сякаш от нищото се появиха множество коли и автобуси и превърнаха пътуването в пълзене. При първа възможност таксито напусна магистралата и се спусна по виеща се уличка към пристанището.
— Това е кеят „Богаз Хати“ на пристанище „Еминьоню“ — каза шофьорът. — Фериботите тръгват ей от там.
Пит му плати, като добави приличен бакшиш, и щом слязоха от колата, огледа пътя зад тях. Не видя и следа от оранжевия автомобил, така че спокойно поведе Лорън към будката за билети.