— Сигурна ли си?
Лорън видя как мъжът стрелна бърз поглед към тях, преди отново да се обърне, погледна мъжа си уплашено и кимна.
— Познах го по очите.
Пит реши, че профилът му изглежда познат, а и реакцията на Лорън го убеди, че не бърка. Това сигурно беше мъжът, когото бе нокаутирал, когато отвори вратата на микробуса.
— Как са успели да ни проследят? — попита тя с леко треперещ глас.
— Качихме се последни на ферибота и сигурно са били достатъчно близо, за да ни видят — предположи Пит. — Вероятно са ни последвали с някаква лодка. Не им е било нужно много време, за да проверят ресторантите по крайбрежната улица.
Въпреки че се държеше спокойно, Пит изпитваше дълбоко безпокойство за безопасността на съпругата си. Крадците от Топкапъ бяха доказали, че не ги е страх да убиват. Щом си бяха направили труда да ги открият, причината можеше да е само една — отмъщение за провалената кражба. Заплахата на жената в резервоара вече не му се струваше толкова несериозна.
Появи се келнерката и докато събираше чиниите, попита дали ще желаят десерт. Лорън започна да клати глава, но Пит се съгласи.
— О, да, разбира се. Две кафета и две порции баклава, ако обичате.
Щом келнерката изчезна в кухнята, Лорън смъмри мъжа си:
— Не мога да преглътна нищо повече. Особено сега. — И стрелна гневен поглед към входната врата.
— Десертът е за него, не за нас — отговори той тихо. — Тръгни за тоалетната, но така, че всички да те видят, след това ме чакай при кухнята.
Лорън реагира веднага: престори се, че шепне нещо на Пит, след това бавно тръгна към късия коридор, който водеше към тоалетните и кухнята. Пит забеляза, че мъжът пред вратата се напрегна, като видя жена му да крачи по коридора, но след това отново се отпусна, понеже келнерката донесе баклавите и кафетата. Пит тайно остави една пачка турски лири на масата зад прибора с подправки, след това показно заби вилицата си в дебелото парче баклава. Стрелна кос поглед към вратата, видя, че мъжът със синята риза отново е с гръб към него, остави вилицата и бързо стана. Лорън стоеше в края на коридора и чакаше. Пит я сграбчи за ръката и я вмъкна в кухнята. Смаяният готвач и миячът на съдове спряха работа и ги зяпнаха. Пит ги поздрави с усмивка и след това се запромъква с Лорън покрай димящи тенджери и тави. От задната врата се излизаше на малка уличка, която водеше към главната. Двамата изтичаха до ъгъла и завиха, за да се отдалечат от ресторанта.
— Какво ще кажеш да се качим на тролея? — попита Лорън.
Старата машина превозваше местни и туристи от единия край на града до другия и тъкмо се приближаваше.
— Чудесно.
Пресякоха улицата точно преди тролеят да спре и бързо скочиха вътре. Всички места бяха заети, така че трябваше да останат прави, докато тролеят минаваше покрай кафенето. Мъжът със синята риза — още стоеше с гръб към вратата — небрежно плъзна поглед по тролея, докато той минаваше по улицата. Пит и Лорън се обърнаха и се опитаха да се скрият зад други двама пътници, но укритието им беше твърде малко — очите на мъжа се впиха в ярката блуза на Лорън, после той се обърна и залепи нос във витрината на заведението. Пит видя смайването му, когато пак се обърна към тролея. После хукна след него, като измъкна в движение от джоба си телефон и трескаво започна да набира някакъв номер.
Лорън погледна извинително Пит.
— Съжалявам, мисля, че ме забеляза.
— Няма значение — отговори той с усмивка, за да вдъхне кураж. — Така или иначе градчето е малко.
Тролеят спря за кратко на рибния пазар и повечето пътници слязоха. Щом забелязаха, че техният преследвач е на пряка от тях, двамата седнаха на една от освободилите се седалки и се смъкнаха надолу.
— Мисля, че като слязохме от ферибота, видях полицай на пристанището — каза Лорън.
— Дори да не е там, може би ще успеем да се качим на някой друг ферибот.
Тролеят бавно измина още една пряка и стигна до пристанището. Щом вратите се отвориха, Пит и Лорън скочиха и се втурнаха към кея. Но този път беше ред на Пит да хване Лорън за ръката и да замръзне. Кеят беше празен — следващият ферибот щеше да дойде едва след половин час. Двамата им преследвачи обаче, бяха вече тук: персиецът от Синята джамия и неговият приятел със слънчевите очила.
— Най-добре ще е да си намерим някакъв друг превоз — каза Пит и поведе Лорън по улицата към морската градина. Опитаха да се смесят с групичка турци, но опитът; им се провали, когато в другия край на улицата се показа мъжът със синята риза от кафенето. Той се развика към другарите си на кея, замаха възбудено с ръце и засочи Пит.