— Права си — съгласи се Пит. — След сто разговора с най-различни бюрократи сигурно щяха да ни намерят безопасно място след пет-шест дни. — Не беше изненадан, че не бе поискала дипломатическа помощ: тя рядко използваше положението си, за да получи специално отношение.
— Все едно. Държавният департамент така или иначе ще научи за станалото — каза тя. — Тези типове трябва да бъдат пъхнати в затвора.
— Моля те, направи ми една услуга! Изчакай да се прибереш на безопасно място у дома, преди да раздухаш случилото се!
И сега я изпращаше с първия възможен полет за Вашингтон. Тъй като имаше време до неговия полет за Хиос, закуси в едно от кафенетата на летището, после опита да се обади на доктор Рупе. Искрено се изненада, когато Рупе вдигна телефона в Рим, който му беше дал.
— От летището ли се обаждаш? — попита неговият приятел, когато едно шумно съобщение се понесе от високоговорител над главата на Пит.
— Да, току-що изпратих Лорън и сега чакам своя полет.
— Смятах, че ще останете още няколко дни.
Пит го осведоми за приключението им.
— Слава богу, че сте в безопасност — възкликна Рупе. — Тези типове сигурно имат здрави връзки. Съобщихте ли в полицията?
— Не — отговори Пит. — Беше малко подозрително, че успяха да ни открият толкова бързо.
— Вероятно сте постъпили умно. Турската полиция се води корумпирана. И като се имат предвид лошите новини, сте били прави да предположите нещо подобно.
— Какво се е случило?
— Обади се помощникът ми от музея. Очевидно някой е влязъл с взлом в кабинета ми и го е преровил. Посред бял ден. Добрата новина е, че не са успели да намерят сейфа, така че твоята златна корона е в безопасност.
— А лошата?
— Отмъкнали са монетите и някои мои документи, сред които и твоята карта за местоположението на корабните останки. Естествено, не съм сигурен, но ми се струва, че между тези събития има някаква връзка. Никога не ми се е случвало подобно нещо.
— Още един продукт на продаващата информация турска полиция?
— Твърде възможно. Моят асистент вече е съобщил за престъплението и в момента се провежда разследване. Но както при обира в Топкапъ, твърдят, че не разполагат с никакви следи.
— Досега трябваше да са събрали цял чувал — подхвърли Пит недоволно.
— Би трябвало. Няма какво да направим обаче. Когато се върна в Истанбул, ще се опитам да разбера нещо повече за твоята корона.
— Добре. Ще ти звънна след няколко дни.
Пит затвори. Надяваше се, че връзката му с крадците от Топкапъ е приключила.
Обаче дълбоко в себе си се съмняваше в това.
18.
Вилата скриваше двора от погледите на местните и туристите, които минаваха по крайбрежния път за близкия морски курорт Кушадасъ.
Озден Челик стоеше пред голям панорамен прозорец, вторачен над проблясващото синьо море към смътните очертания на гръцкия остров Самос на петнайсетина мили от турския бряг.
— Пълно безумие е, че островите пред нашите брегове са дадени на чужда нация — отбеляза той с горчивина в гласа.
Мария седеше наблизо зад едно писалище и преглеждаше купчина фактури. Осветеното от слънцето помещение беше обзаведено подобно на офиса край Босфора. Ръчно тъкани килими покриваха подовете, а по стените и лавиците имаше артефакти от отоманската епоха.
— Не се ядосвай заради неуспехите на хора, които отдавна ги няма на този свят — отговори тя.
— Тази страна е наша от времето на Сюлейман. А Ататюрк я е унищожил. Великият Ататюрк — добави той саркастично.
Мария не обърна внимание на думите му: безброй пъти беше чувала брат си да ругае основателя на съвременна Турция. Челик се обърна към сестра си, очите му блестяха от силни чувства.
— Нашето наследство не може да бъде забравено, нито да се отрича съдбата, която ни принадлежи по право.
— Преводът на шейха е потвърден — каза Мария и вдигна едно платежно нареждане.
— Двайсет милиона евро? — попита брат й.
— Да. Колко обеща на мюфтията?
— Казах му да очаква дванайсет милиона, затова нека му дадем четиринайсет и ще запазим остатъка както досега.
— Защо подобна щедрост? — попита Мария.
— Важно е да запазим доверието му. Освен това така ще имам по-голямо влияние как да бъдат харчени парите.