— Предполагам, че вече имаш някаква стратегия?
— Разбира се. Подкупи за прокурори и съдии ще погълнат по-голямата част от парите, за да сме сигурни, че Партията на щастието начело с мюфтията ще вземе участие в предстоящите избори. Останалите пари ще бъдат изразходвани за обичайните политически разноски, за организиране на митинги, реклама, промоции и набиране на допълнителни средства.
— Касите му сигурно се пълнят доста бързо, като се има предвид как притиска джамиите, да не говорим за нарастващата му популярност.
— Всичко това се дължи на нас — отговори самодоволно Челик.
Беше му отнело няколко години да намери и отгледа най-подходящия ислямски водач, който да застане като знаме пред неговите цели. Мюфтията Батал притежаваше нужната смесица от самолюбие и привлекателност да води движението, като същевременно бе податлив на неговите планове. С помощта на грижливо подготвената от Челик кампания от подкупи и заплахи Батал беше успял да получи подкрепата на разпръснатите из цяла Турция фундаменталистки групички и постепенно ги превърна в национално движение. Челик пък работеше зад кулисите и се готвеше да превърне религиозното движение политическо. Беше достатъчно умен, за да разбира, че стремежите му ще се сблъскат със съпротивата на части от обществото, и тъкмо затова подкрепяше мюфтията популист.
— От медиите личи, че общественото възмущение от кражбата в Топкапъ все още е много голямо — подхвърли Мария. — На нея се гледа като на очевиден опит да се нанесе оскърбление на мюсюлманите. Ще се изненадам, ако случилото се не повиши подкрепата за мюфтията поне с два процента.
— Точно това беше целта — отвърна Челик. — Трябва да се погрижа да направи изявление, в което остро осъжда отвратителните крадци — добави с дяволита усмивка.
Приближи се към бюрото и погледна купчината монети във филцова кутия, няколкото научни списания и една нарисувана на ръка карта. Това бяха нещата, откраднати от Мария от кабинета на доктор Рупе — беше влязла в музея, преоблечена като турист.
— Не беше ли малко рисковано да се върнеш? — попита Челик.
— Аз не бях в залата със съкровищата на Топкапъ — възрази тя. — Смятах, че има някаква слаба вероятност втората торба с Мохамедовите реликви да е попаднала при археолога, докато не получих противоположни сведения от полицията. Влизането в кабинета му беше проста и лека операция.
— Нещо интересно, освен монетите? — попита той, докато се любуваше на една от златните.
— Керамична кутия от Изник. Има бележка от археолога, че както и монетите, е от времето на Сюлейман. Очевидно са извадени от корабните останки, които е намерил американецът.
Челик загледа нещата с още по-голям интерес.
— От времето на Сюлейман? Ще ми се да науча повече.
На вратата се почука и на прага застана мъж с черен костюм, слабо телосложение, побеляваща коса и корави очи, които очевидно бяха запознати със суровата страна на живота.
— Посетителите дойдоха — обяви той с дрезгав глас.
— Въведи ги — нареди Челик. — И вземи още един еничарин.
Терминът еничарин беше на няколкостотин години и обозначаваше елитната гвардия и части на отоманските султани. По някакво странно стечение на обстоятелствата истинските еничари, служили в ислямския дворец, не били мюсюлмани, а християни от района на Балканския полуостров. Отнемани като кръвен данък още малки от техните родители, те били обучавани и подготвяни за прислужници, телопазители и армейски командири в служба на султанската империя.
Подобно на тях еничарите на Челик бяха наемници от Сърбия и Хърватско. Повечето бяха бивши военни от специалните части. Обаче при Челик изпълняваха само ролята на телохранители и наемници.
Еничаринът излезе и след малко се върна със свой другар и трима мъже — кандидат-убийците, които бяха преследвали Лорън и Пит. Тримата влязоха неохотно и очевидно обезпокоени: упорито избягваха очите на Челик.
— Премахнахте ли американците? — попита Челик, без да си губи времето с поздрави.
— Очевидно са ни усетили, защото избягаха с ферибот в Саръйер. Успяхме да ги намерим, но пак избягаха.
— Значи се провалихте — отбеляза Челик и остави думите да висят във въздуха като меча на джелатин. — Е, Фарзад, къде са сега?
— Напуснали са хотела. Не знаем дали са още в града.
— Полицията? — попита Челик и се обърна към Мария.
Тя поклати глава.
— Не са постъпвали оплаквания.