— Този тип Пит или е голям късметлия, или е много находчив.
Челик отиде до писалището и взе отмъкнатата от кабинета на Рупе златна монета.
— Без съмнение обаче ще се върне при корабните останки. Отоманските корабни останки — подчерта той, приближи се до Фарзад и го погледна в очите. — Веднъж вече се провалихте. Втори провал няма да приема. — Отстъпи крачка назад и се обърна вече и към тримата: — Ще получите пълно заплащане за работата си. На излизане можете да си вземете парите. Трябва да останете скрити, докато не ви повикам за следващата ви задача. Ясно ли е?
Тримата кимнаха безмълвно. Единият от еничарите отвори вратата и тримата бързо тръгнаха към изхода.
— Чакайте — внезапно се обади Челик. — Атвар, остани да поговорим. Другите могат да си вървят.
Мъжът, който беше носил синята риза, остана на място, а Фарзад и Персиеца излязоха. Първият еничарин остана в помещението и след като затвори вратата, застана зад Атвар. Челик пристъпи към иракчанина.
— Атвар, ти позволи на този Пит да те победи по време на кражбата от Топкапъ. В резултат изгубихме свещения плащ на Пророка, който беше в наши ръце. А вчера си му позволил отново да ти се изплъзне?
— Той ни изненада — отвърна Атвар и погледна към Мария за подкрепа, но тя не каза нищо.
Челик отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади еднометрова тетива. Както на отоманските му предци, това беше и неговото любимо оръжие за екзекуции.
— За разлика от Фарзад, ти се провали два пъти — каза Челик и кимна на еничарина, който пристъпи напред, хвана Атвар изотзад в мечешка прегръдка и притисна ръцете му към тялото. Иракчанинът се опита да се освободи, но еничаринът беше твърде силен, за да успее да се измъкне.
— Тя е виновна — изрева Атвар и кимна към Мария. — Тя ни нареди да отвлечем жената. Трябваше да я пуснем да си върви и всичко щеше да е наред.
Челик не обърна внимание на думите му. Приближи се бавно, докато лицето му не се оказа на сантиметри от главата на мъчещия се да се отскубне човек.
— Никога повече няма да ме предадеш — прошепна му той в ухото. След това прехвърли тетивата през врата му и започна да я стяга с лакирана пръчка. Мъжът запищя, но гласът му бързо секна, когато кордата се впи в гърлото му. Лицето му посиня, очите му изскочиха. Челик стягаше примката все по-силно. Перверзно удоволствие озари очите му, докато гледаше лицето на умиращия. Не разхлаби примката дълго след като тялото на жертвата се беше отпуснало, защото се наслаждаваше на мига. Най-накрая разви гаротата, без да бърза я свали от шията на мъртвеца и я прибра в чекмеджето.
— Когато се стъмни, занеси трупа на брега и го изхвърли в морето — нареди на еничарина.
Телохранителят кимна, хвана Атвар за краката и го извлече през вратата.
Убийството сякаш ободри Челик и той закрачи из стаята. Златната монета беше отново в ръката му и той я подхвърляше в шепа като дете.
— Не трябваше да докарваш тези идиоти, за да ни вършат работата — изсумтя на Мария. — Моите еничари нямаше да се провалят при първата опасност.
— Преди ни свършиха добра работа. И както сам показа току-що, те са заменими.
— Не можем да си позволим повече грешки — заяви той наставнически. — Залогът е твърде висок.
— Лично ще ръководя следващата операция. Като стана дума за това, наистина ли искаш да действаме в Ерусалим? Не съм сигурна, че ползите си заслужават риска.
— Нашата акция има потенциала да се превърне в силен обединителен фактор. Освен това, като предизвикаме уплаха сред ционистите, ще успеем да изкараме още двайсет милиона евро от нашите арабски благодетели. — Спря и се вторачи в сестра си. — Осъзнавам, че работата е опасна. Готова ли си да поемеш риска?
— Разбира се — отговори тя, без да й трепне окото. — Моят човек от Хизбула вече е завършил подготовката. Уговорил се е с един от най-добрите терористи и той ще помогне за мисията. Разбира се, срещу съответната сума. А ако възникнат трудности, те ще изиграят и ролята на подходящи престъпници.
— Хизбула не беше против характера на мисията?
— Не им съобщих всички подробности — обясни Мария с хитра усмивка.
Челик отиде при сестра си и нежно я погали по бузата.
— Винаги си доказвала, че си най-добрият партньор, който може да си пожелае човек.
— Ние имаме съдба — отговори тя като отзвук на казаното от него по-рано. — Когато прадядо ни е бил изселен през 1922 от Ататюрк, идва краят на първата Отоманска империя. Дядо ни и баща ни изживяха живота си като изгнаници и не успяха да изпълнят мечтата си за възстановяване на империята. Но сега по милостта на Аллах една нова империя е на ръка разстояние. Ние нямаме друга възможност, освен да действаме в името на нашия баща и на другите преди него.