Челик стоеше неподвижно. Сълзи започнаха да се събират в очите му. Ръката му стискаше златната монета с такава сила, че целият потрепери.
Втора част
Описът
19.
Жълтият подводен апарат се плъзна под плискащите се вълни през отвора в средата на кораба и изчезна от поглед. Кормчията се спускаше бързо, защото не искаше да се бави около кораба — майка, силните течения се допълваха от вятър със скорост почти двайсет метра в секунда.
Ледените води около Оркнейските острови на североизток от шотландския бряг рядко бяха спокойни. Северноатлантическите бури редовно блъскаха скалите с огромни вълни, а силните ветрове сякаш никога не спираха. Обаче на трийсет метра под водата пътниците в малката подводница можеха да не обръщат внимание на яростното море.
— Да си призная, страхувах се малко от потапянето, но тук долу е много по-спокойно, отколкото на люшкащия се кораб — обяви Джули Гудиър от задната седалка. Тя беше историчка от Кеймбридж и това беше първото й спускане под вода. Беше се борила с морската болест още от качването си на научноизследователския кораб на НАМПД „Один“ в Скапа Флоу преди три дни.
— Госпожице Гудиър, повярвай ми, спускането ще ти хареса толкова много, че няма да искаш да се върнеш на блъскания от вълните кораб — отговори с тексаски акцент кормчията Джек Далгрен, мъж със стоманен поглед и малък извит мустак; боравеше с контролните уреди на подводницата с лекота и вниманието на хирург.
— Мисля, че ще се окажеш прав, стига клаустрофобията да не ме победи — отговори Джули. — Не мога да си представя как вие двамата се справяте с теснотията тук долу при редовните ви потапяния.
Макар Джули да беше висока, все пак беше по-ниска с няколко сантиметра от Далгрен и жената на седалката на помощник-кормчията, Съмър Пит. Съмър се обърна и я дари с утешителна усмивка.
— Съсредоточи вниманието си върху света зад илюминаторите — каза и посочи към предния наблюдателен панел на подводницата — и ще забравиш каква теснотия цари тук.
Съмър имаше дълга червена коса и сиви очи, а фигурата й беше поразителна дори под свободната кройка на изцапания с масло работен гащеризон. Висока около метър и осемдесет боса, дъщерята на директора на НАМПД и близначка на Дърк-младши отдавна беше свикнала с тесните помещения. Беше океанограф в агенцията и беше прекарала много часове в изучаването на морското дъно в теснотата на миниподводниците.
— Какво ще кажете да хвърля малко светлина по въпроса? — обади се Далгрен и щракна няколко ключа над главата си. Изведнъж двете редици халогенни прожектори се събудиха за живот и осветиха тъмнозеленото море около тях.
— Така е по-добре — усмихна се Джули, която сега можеше да вижда на десетина метра в дълбините. — Нямах представа, че ще имаме толкова добра видимост.
— Да, водата е изненадващо чиста — отбеляза Съмър. — Тук видимостта е много по-добра от онази, която имахме в Норвегия.
Съмър и екипажът на „Один“ се бяха завърнали от триседмичен проект край бреговете на Норвегия, където бяха наблюдавали температурните промени на морето и тяхното влияние върху морската фауна и флора.
— Дълбочина петдесет и един метра — докладва Далгрен. — Трябва вече да наближаваме дъното.
От дълбините под тях изплува кафеникавото пясъчно дъно и той регулира резервоарите за потапяне на миниподводницата за неутрална плавателност. После с помощта на електрическия двигател подкара подводницата напред, леко коригира курса според показанията на жирокомпаса и каза:
— Тук сме в дълбоки води, но течението все още се носи с около два възела.
— Да, със сигурност няма да е приятно за гмуркане — отбеляза Съмър.
Известно време се плъзгаха безшумно във водата. После пред очите им се показа нещо с формата на тръба.
— Прилича ми на димоход — измърмори Джек, докато се рееха над огромната тръба.
— Огромен е — възрази Джули. — Но пък съм виждала кораба само на черно-бели снимки.
— Изглежда, се е стоварил доста силно на дъното — подхвърли Съмър.
— Очевидци са разказали, че „Хампшир“ се изправил с носа надолу и когато започнал да потъва, се обърнал — каза Джули. — Вероятно димоходите се изпопадали, ако не са се откачили по-рано.