Замълчаха, замислени за военния гроб под тях.
Далгрен се насочи към левия борд, който на места беше рухнал с няколко метра. Когато наближиха носа, откриха в плочите на корпуса няколко изкривявания.
Скоро прожекторите осветиха зинала под ватерлинията пробойна, дълга почти шест метра.
— Да, не е чудно, че е потънал толкова бързо — отбеляза Далгрен. — През тази дупка може да влезе цял камион.
Наклони подводницата така, че прожекторите да могат да светнат във вътрешността на разкъсания от взрива корпус. Пред очите им се откри бъркотия от преплетени метални части, издигащи се две палуби нагоре. Една голяма треска изскочи от зейналия отвор и се загледа любопитно в ярките светлини, преди да изчезне отново в мрака.
— Снимат ли камерите? — попита Джули. — От това ще излязат добри кадри за проучване.
— Снимат, разбира се — успокои я Съмър. — Джек, можеш ли да ни спуснеш малко по-близо до пробойната? Струва ми се, че…
Джек се зае с уредите за управление и скоро се озоваха само на трийсет-четирийсет сантиметра от изкривената секция на корпуса.
— Нещо интересно ли видяхте? — попита Джули.
— И още как! — възкликна Далгрен. — Краищата на разкъсаните от експлозията плочи сякаш сочат навън…
— Да, нащърбените части по целия диаметър на отвора стърчат навън — потвърди Съмър.
Джули погледна объркано първо Далгрен, после Съмър.
— Какво искате да кажете?
— Иска да каже, че германците нямат пръст в потъването на „Хампшир“.
— Как така?
— Изглежда, че взривът, който го е потопил, е бил вътре в кораба.
След час и половина тримата седяха в каюткомпанията на „Один“ и разглеждаха направените записи и снимки на „Хампшир“ на огромния плосък екран. Далгрен прехвърли бързо началните кадри на заснетия материал и намали скоростта, когато камерата започна да се доближава до дупката в левия борд. Джули и Съмър седяха до него, проточили вратове към екрана.
— Спри тук — нареди Съмър.
Далгрен спря видеото на близък кадър от разбития корпус.
— Ето тука се вижда много добре — каза Съмър и посочи нащърбените краища на стоманените плочи, които стърчаха като венчелистчета на цвете. Взривът, който е причинил това, е дошъл откъм вътрешността на кораба.
— Не може ли да е дело на екипа на Захаров? — попита Джули.
— Едва ли — отвърна Далгрен, — макар че сигурно са използвали тук-там експлозиви, за да си пробият път до вътрешните помещения. Не им е било нужно обаче да правят такава огромна дупка и то толкова близо до главната палуба. — Натисна бутона „пуск“ и продължи да обяснява. — Видяхме доказателства за взрив във вътрешността навсякъде около голямата пробойна. Нямаше да ги има, ако Захаров се беше опитал просто да разшири съществуващия отвор.
— А какво ще кажете за атака с торпедо или удар в мина, които са предизвикали експлозия на муниции в кораба? — подхвърли Съмър.
— Дупката не е достатъчно голяма — отговори Далгрен. — Според онова, което видяхме вътре, има достатъчно повреди, но всички са в близост до стената. Ако се беше взривил корабният муниционен склад, експлозията щеше да откъсне големи части от корпуса.
— Значи не може да става дума за нещо друго, освен вътрешна експлозия? — попита Джули. — В края на краищата в старите слухове може би има нещо вярно.
— И какви са те? — поиска да научи Съмър.
— Смъртта на лорд Кичънър през 1916 година е огромно събитие. Двайсет години по-рано той е героят от Хартум в Судан и се смята за един от главните архитекти на германското поражение през Първата световна война. Разбира се, той е най-известен със своя плакат за набиране на доброволци, който се превръща в икона. На плаката те сочи с пръст и те пита защо още не си се записал в армията. Тъй като трупът му не е намерен, се разнасят диви конспиративни теории, в които се твърди, че е оцелял при потъването, защото на борда бил негов двойник. Други твърдят, че ирландците от ИРА били поставили бомба на кораба, когато няколко месеца по-рано бил ремонтиран в Белфаст.
— Ха, това сякаш хвърля нова светлина върху биографията му — отбеляза Съмър.
— Заради Кичънър ли искаше да огледаш „Хампшир“? — попита Джек.
Джули кимна.
— Всъщност това го уреди деканът, но разбира се, движещата сила беше моята биография на маршала. Предполагам, че ще трябва да се върна в имението на Кичънър близо до Кентърбъри и да прегледам наново архива му.