Хамалите вързаха сандъка с въжета и един кран го вдигна и после го пусна в предния трюм. Каруцарят весело отдаде чест на лейтенанта, плесна с юздите и бавно подкара каруцата. След малко напусна района на военното пристанище, мина покрай последните складове, излезе в голо поле и след още километър зави по един разбит път и спря каруцата пред порутена селска къща. От обора до нея излезе накуцващ възрастен мъж и попита:
— Свърши ли си работата?
— Да. Благодаря, че ми даде да ползвам каруцата и коня ти. — Мъжът се усмихна, извади банкнота от десет лири от портфейла си и я подаде на стареца.
— Извинете, господине… — заекна той, гледаше банкнотата невярващо. — Ама това са повече пари, отколкото струва кобилата.
— Добра си е кобилата — отговори русокосият мъж и потупа Доли по врата за сбогом. — Довиждане — каза на стареца, обърна се и си тръгна, без да каже нищо повече.
След няколко минути — вървеше бавно по пътя — чу ръмжене на автомобилен двигател. Един син „Воксхол“ излезе иззад завоя, намали и спря пред него. Каруцарят отиде до задната врата и се качи. Суров на вид мъж в одеждите на англикански свещеник се плъзна настрана, за да му направи място на седалката, погледна го навъсено, после се пресегна назад към стойката и взе гарафа с бренди. Наля на каруцаря в кристална чаша, нареди на шофьора да продължава и попита:
— Натовариха ли сандъка?
— Да, отче — отговори каруцарят с подигравателна пламенност. — Приеха фалшивата товарителница и го качиха в предния трюм. — В гласа му вече нямаше и следа от акцент. — След седемдесет и два часа можеш да кажеш сбогом на твоя прославен генерал.
Думите му сякаш обезпокоиха свещеника, макар да ги беше очаквал. Той мълчаливо бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан с банкноти плик.
— Както се договорихме. Половината сега, а останалото след… събитието.
Каруцарят взе плика и се усмихна, като извади от него дебела пачка.
— Чудя се дали германците биха платили толкова, за да потопят кораб и да пратят на оня свят един генерал — подхвърли той. — Ти да не би случайно да работиш за кайзера, а?
Свещеникът решително поклати глава.
— Не. Става дума за теологически въпрос. Ако беше успял да намериш документа, това щеше да е излишно.
— Три пъти претърсих къщата. Ако беше там, щях да го намеря.
— Поне така ми каза.
— Сигурен ли си, че е качен на борда?
— Научихме за планирана среща на генерала с главата на Руската православна църква в Петроград. Не може да има никакво съмнение за целта. Документът трябва да е на борда. Ще бъде унищожен заедно с него и тайната ще умре.
Гумите стъпиха на мокри павета — навлизаха в покрайнините на Портсмут. Шофьорът пое към центъра на града между редиците високи тухлени къщи. На главното кръстовище зави и влезе в автомобилната алея зад каменната черква „Св. Мария“. Дъждът се усили.
— Бих искал да ме свалиш на гарата — каза каруцарят, докато голямата кола пресичаше гробището и накрая спря зад жилището на свещеника.
— Трябва да се помоля — отговори той. — Няма да отнеме много време. Защо не дойдеш с мен?
Каруцарят преглътна една прозявка, без да отмества поглед от прозореца, по който се стичаше вода.
— Не, предпочитам да остана тук, на сухо.
— Добре. Скоро ще се върнем.
Отецът и шофьорът слязоха, а каруцарят почна да брои кървавите си пари. Откри, че му е трудно да различава стойността на банкнотите, и усети, че зрението му се замъглява. Заля го внезапна умора и той натика пачката в джоба си и полегна на седалката. Макар да му се стори, че са минали часове, само след няколко минути капки студена вода го накараха да отвори тежките си клепачи. Сериозното лице на свещеника гледаше надолу към него сред поройния дъжд. Мозъкът му съобщи, че тялото му се движи, но не усещаше краката си. Успя да фокусира очите си дотолкова, че видя шофьорът да го носи за тях — отецът пък го бе хванал под мишниците. В мозъка му се размърда приглушена тревога и той се насили да извади от джоба си пистолета си „Уебли Булдог“. Ръцете му отказваха да го слушат. Брендито, осъзна той с моментна яснота. Причината беше в брендито.
Зелен листак ги заслони от дъжда — носеха го през горичка извисяващи се дъбове. Лицето на свещеника продължаваше да се полюшва над него, нацупена безразлична маска, осветена от две студени очи. След това лицето литна, или по-точно той падна. По-скоро чу, отколкото усети, че тялото му полита в ров и се стоварва тежко в калната локва на дъното. Легнал по гръб, той гледаше нагоре към свещеника, който стоеше високо над него.