Бренди смръщи чело и попита:
— И какво, искаш да ги продам?
Банистър се усмихна.
— О, не, приятелю. Макар да зная, че биха могли да докарат доста пари, всъщност нямам нужда от тях. Вземи единия и прави с него каквото искаш.
Очите на антикваря светнаха.
— О, това е наистина щедър подарък!
— През годините ти се оказа ценен приятел и може би ще имам нужда от твоята помощ и в бъдеще. Вземи го с моята благословия.
— Шалом, приятелю — отговори Бренди, докато разтърсваше ръката на английския археолог. — Мога ли да попитам какво ще правиш с другия амулет?
Банистър го вдигна и известно време го оглежда, после го пусна в джоба си.
— Ще го занеса на Дебелака.
— Мъдра идея — отбеляза Бренди. — Той може да плати някой долар повече.
Банистър му махна за довиждане и излезе, като се усмихваше. Наистина разчиташе на това, че Дебелака ще му плати за амулета добре — но с нещо много по-ценно от пари.
21.
Джули Гудиър мина покрай две отдавна замлъкнали морски оръдия, които сочеха към Темза, и се изкачи по стъпалата към Имперския военен музей. Почитаната в цял свят институция в лондонския квартал Съдърк се помещаваше в тухлена сграда от деветнайсети век, първоначално изградена като приют за душевноболни. Известният със своята огромна сбирка от снимки, произведения на изкуството и военни артефакти от Първата и Втората световна война музей притежаваше и голяма колекция от документи, свързани с войните, и лични писма.
Джули се регистрира в главния атриум, качи се два етажа нагоре в асансьор с размерите на телефонна будка, след което трябваше да се качи и по стръмно стълбище, за да стигне до читалнята — впечатляващо кръгло помещение, разположено под високия централен купол.
Жена с кафява рокля и с вид на книжна мишка й се усмихна широко от заемното гише.
— Добро утро, госпожице Гудиър. Върна се за още една среща с лорд Кичънър?
— Здравей, Биатрис. Да, несвършващите тайни около фелдмаршала отново ме доведоха тук. Преди няколко дни се обадих да поръчам някои материали.
— Да видим дали са изпълнили поръчката — отговори Биатрис и влезе в хранилището за лични архиви. След малко се върна с натоварена с купчина кутии количка.
— Извадили са Бялата книга от разследването на потъването на НВК „Хампшир“ и военната кореспонденция на първия граф Кичънър от 1916 година — каза библиотекарката, докато взимаше картата на Джули и заемните бележки от документите, за да ги сложи в отделението с буквата Г. — Изпълнили са поръчката ти изцяло.
— Благодаря, Биатрис. Няма да се бавя много.
Отнесе документите в един тих ъгъл и започна да чете доклада на адмиралтейството за случилото се с „Хампшир“. Имаше много малко за четене всъщност. Тя беше виждала обвинения, отправени много скоро след случилото се от обитателите на Оркнейските острови, в които се твърдеше, че военният флот се колебаел дали да изпрати помощ при пострадалия кораб, след като получил съобщение за потъването му. Официалният доклад естествено прикриваше грешките на флота и отхвърляше слуховете, че корабът не е потънал от сблъсък с мина.
Кореспонденцията на Кичънър не хвърляше повече светлина върху станалото. Тя вече я беше чела и бе открила, че е съвсем обикновена. През 1916 г. Кичънър заема поста министър на войната и по-голямата част от официалната му кореспонденция отразяваше загрижеността му за нуждата от жива сила и набирането на доброволци за британската армия. Типично за тези писма беше едно, адресирано до министър-председателя, в което фелдмаршалът се оплакваше, че се отклоняват мъже от армията, за да работят в оръжейните заводи.
Джули бързо прелистваше страниците, докато не наближи пети юни — деня на Кичънъровата смърт на борда на „Хампшир“. Вероятността крайцерът да е потънал заради вътрешна експлозия я беше подтикнала да обмисли възможността дали някой не е искал Кичънър да умре. Тази идея я подсети за едно странно писмо, което беше видяла преди няколко месеца. Зарови в края на кутията и го извади.
За разлика от остарялата пожълтяла военна кореспонденция, това писмо беше все още ослепително бяло, писано на плътна хартия. В горната част на листа имаше сух печат „Дворец Ламбет“. Джули бавно прочете писмото: