— Или игрища за голф — вметна Съмър.
— Точно така. Брум Парк има вероятно най-лошата съдба. По-голямата част от къщата е продадена за съвместно ползване през ваканциите от различни хора, а останалите земи са превърнати в игрище за голф. Сигурна съм, че Хорейшо Хърбърт гледа отгоре с отвращение.
— Къщата още ли принадлежи на наследниците на Кичънър?
— Кичънър е бил заклет ерген и е дарил имението на своя племенник Тоби. Сега имотът се управлява от неговия син Олдрич, макар че е вече на години.
Джули спря на просторния паркинг и двете закрачиха към главния вход покрай лошо поддържана градина с рози. Съмър се впечатли повече, когато влязоха в голямото фоайе. От тавана висеше огромен кристален полилей, а на стената се извисяваше маслен портрет на маршала. Сериозните му сиви очи сякаш налагаха волята си и от платното.
Чорлав белокос мъж седеше зад писалище и четеше книга. Вдигна очи, видя Джули, усмихна се и стана.
— Здравейте, госпожице Гудиър. Получих съобщението ви, че ще дойдете тази сутрин.
— Олдрич, изглеждаш много добре. Пълна ли е къщата?
— Да, благодаря. Бизнесът върви добре. Днес ще пристигнат няколко почиващи.
— Това е моята приятелка Съмър Пит, помага ми в проучването.
— Приятно ми е, госпожице Пит — каза той и протегна ръка. — Вероятно искате веднага да започнете работа, така че моля, последвайте ме.
През една странична врата ги въведе в частното крило на къщата, където живееше. Минаха през голяма всекидневна, пълна с предмети от Северна Африка и Близкия изток, купувани от Кичънър по време на армейската му служба в тези региони. Олдрич отвори друга врата и ги покани да влязат в кабинет с дървена ламперия. Едната стена бе заета от махагонови шкафове с множество чекмеджета.
— Мислех си, че вече си научила целия архив на дядо Хърбърт наизуст — пошегува се Олдрич.
— Да, наистина прекарах много време сред документите — отвърна Джули. — Трябва обаче да прегледаме отново личната му кореспонденция от месеците преди да загине.
— Ще я откриете в последния шкаф отдясно. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Аз ще съм на рецепцията, ако имате нужда от помощ.
— Благодаря.
Двете бързо заровиха в шкафа с документи. Съмър беше доволна, защото се оказа, че личната кореспонденция е по-интересна и пълна с интимни подробности, отколкото документите в Имперския военен музей.
Тя бавно преглеждаше десетки писма от роднините на Кичънър, както и сякаш безкрайната кореспонденция със строителни предприемачи, примамвани и подтиквани да свършат по-бързо обновяването на Брум Парк.
— Виж колко мило — каза тя и вдигна нарисуваната картичка с пеперуда, изпратена на Кичънър от тригодишната му племенница.
— Резкият стар генерал е бил много близък със сестра си и братята си и съответно с техните деца — обясни Джули.
— Когато четеш личната кореспонденция на някого, започваш да го опознаваш по-добре, нали? — отбеляза Съмър.
— Точно така. Жалко, че писмото се превърна в забравено изкуство във века на електронната поща.
Продължиха да преглеждат документите и изведнъж Джули възкликна смаяно:
— Боже мили, значи наистина не е потънал с „Хампшир“!
— За какво говориш?
— За дневника — отговори Джули. — Ето, погледни.
И й подаде писмо от някой си сержант Уингейт, датирано няколко дена преди „Хампшир“ да потъне. Сержантът изразяваше съжалението си, че няма да може да придружи Кичънър в предстоящото му пътуване, и пожелаваше на фелдмаршала успех във важната му мисия. Послеписът в края на писмото я накара да изтръпне.
— „P.S. Получих вашия дневник. Ще го пазим на сигурно място до вашето връщане“ — Прочете тя на глас. — Боже, как съм могла да го пропусна? — изстена Джули.
— Писмото е маловажно, с изключение на послеписа, а и почеркът е доста нечетлив — утеши я Съмър. — Аз също нямаше да му обърна внимание. Въпреки всичко това е прекрасно откритие. Колко вълнуващо! Може би дневникът от последната година на живота му наистина още съществува.
— Обаче го няма тук сред официалните документи. Как се казва сержантът?
— Норман Уингейт.
— Срещала съм това име, но не мога да се сетя къде — измърмори Джули.
В помещението пред кабинета се чу високо скърцане и след малко влезе Олдрич — буташе количка за сервиране с несмазано колело.
— Извинете за прекъсването, но реших, че може би ще се зарадвате на чаша чай. — И започна да им налива.