— Търсим едни стари документи от войната, които дядо ви може да е притежавал.
Норис се замисли за миг, после каза:
— Мама разкара всички вещи на дядо ми. С годините ги изхвърляше. Обаче в детската са останали някои стари книги и снимки, можете да ги погледнете.
Поведе ги по едно стълбище и влязоха в светлосиня стая с дървено кошче в единия ъгъл. Тя внимателно сложи бебето в него. То тихичко изплака, но не се събуди.
— Ето тук са вещите на дядо ми — каза жената и се приближи до висока дървена библиотека. Стари подвързани с плат книги изпълваха лавиците, а пред тях бяха подредени черно-бели снимки на униформени мъже. Джули взе една, на която се виждаше млад войник, застанал до фелдмаршал Кичънър.
— Това ли е дядо ви?
— Да, с лорд Кичънър. Знаете ли, че той е командвал цялата ни армия през Първата световна?
Джули се усмихна.
— Да. Всъщност тъкмо той е причината да дойдем тук.
— Дядо често разказваше как и той щял да умре с Кичънър на „Хампшир“, когато потънал при плаването си до Русия.
— Ерика, открихме писмо от дядо ви, че Кичънър му е изпратил своя личен дневник за съхранение — обясни Джули. — Него се надяваме да намерим.
— Ако дядо го е запазил, трябва да е тук. Може да прегледате всичко.
Джули беше чела ранните дневници на Кичънър — бяха подвързани с твърди корици подобно на книги. Докато оглеждаше лавиците, изведнъж видя подобна подвързия и замръзна.
— Съмър… можеш ли да стигнеш онази малка книга на горната лавица? — помоли тя с треперещ глас.
Съмър се изправи на пръсти, протегна се, свали книгата и й я подаде. Сърцето на историчката заблъска в гърдите й — на корицата нямаше автор и заглавие. Тя предпазливо отгърна корицата и видя на титулната страница изписано с четлив почерк: „Дневник на Х.Х.К. 1 януари 1916“.
— Това е — възкликна Съмър.
Джули отгърна първата страница и започна да чете първите записи, които описваха усилията на автора за увеличаване възнаграждението на новобранците. Бързо отвори по средата и намери вписването, датирано 1 юни 1916. След това затвори книгата, погледна Норис с надежда и каза тихо:
— Историците и биографите на Кичънър отдавна търсят този изгубен дневник.
— Ако означава толкова много за вас, може да го вземете — отговори Норис и махна с ръка към книгата, сякаш е без значение. — Тук няма кой да го чете — добави и кимна с усмивка към бебето.
— Ще го подаря на архива на Кичънър в Брум Парк. Може да го намерите там, ако промените намерението си.
— Сигурна съм, че дядо щеше да се зарадва да разбере, че още има хора, които се интересуват от Кичънър и Голямата война, както я наричаше той.
Джули благодари на младата майка за дневника, след това трите слязоха на пръсти по стълбите, сбогуваха се и двете приятелки излязоха от къщата.
— С твоето отклонение до Дувър извадихме неочакван късмет — подхвърли Джули с усмивка, докато се качваха в колата.
— От настойчивостта винаги има полза — отбеляза Съмър.
Развълнувани от откритието си, двете не забелязаха черния мотоциклет, който ги последва от Дорчестър Лейн и след това по пътя за Кентърбъри. Докато Джули караше, Съмър прелистваше дневника и четеше по-интересните записи на глас.
— Чуй това — каза тя.
„Трети март. Изненадващо получих писмо от Кентърбърийския архиепископ, иска да види Описа като частно лице. Най-накрая истината излезе наяве, макар и да не знам как точно. Покойният доктор Уортингтън ме увери, че цял живот ще пази тайната, но може би след смъртта си ме е предал. Няма значение. С риск да раздразня архиепископа отказах, под предлог, че това може да се отложи, докато отново се възцари мир“.
— Доктор Уортингтън ли каза? — попита Джули, макар да беше чула много добре. — Той е известен кеймбриджки археолог, работил в края на миналото столетие. Провежда няколко прочули се разкопки в Палестина, ако не ме лъже паметта.
— Малко странна връзка — отбеляза Съмър, докато прелистваше страниците. — Кичънър е бил прав, че архиепископът ще се ядоса. След две седмици записва следното:
„Тази сутрин от името на архиепископ Дейвидсън ми се обади епископ Лауъри от Портсмут и велеречиво изрази силно желание да даря Описа на Англиканската църква, и то за доброто на цялото човечество. Обаче пропусна да обясни по-подробно как Църквата възнамерява да използва документа. Още от самото начало моето единствено желание бе доброжелателното търсене на истината. Сега вече за съжаление е очевидно, че моята църква реагира със страх. Основната й цел е да потули и скрие. В техните ръце Описът сигурно ще бъде завинаги изгубен за идните поколения. Това не мога да допусна и осведомих епископ Лауъри за решението си, което той прие с крайно разочарование. Макар сега да не му е времето, смятам, че след приключването на този голям сблъсък оповестяването на Описа пред обществеността ще събуди искрица надежда за цялото човечество“.