— Този Опис наистина изглежда тайнствен — отбеляза Джули. — А сега се появява и епископ Лауъри. Неясното му писмо до Дейвидсън от месец юни придобива нов смисъл.
— Кичънър не излага много подробности, но е очевидно, че притеснението му заради Църквата нараства — каза Съмър. — През април пише следното:
„Плановете за лятната офанзива във Франция са почти готови. Постоянното преследване от страна на епископските хора става непоносимо. Премиерът одобри молбата ми за охрана. За щастие нямаше нужда да обяснявам причините“.
— Значи нашите приятели Уингейт и Стърнс най-накрая излизат на сцената — подхвърли Джули.
С наближаването на Кентърбъри Съмър започна да прелиства страниците по-бързо.
— Записите от април и май са пълни основно с изготвянето на военните планове и разкази за някакъв уикенд, прекаран със семейството в Брум Парк. Обаче я чуй това:
„Петнайсети май. Поредното заплашително обаждане от епископ Лауъри. С този негов нечестен характер мисля, че страната щеше да има повече полза, ако оглавяваше службата за военно разузнаване вместо портсмутската епархия“.
А ето какво пише ден по-късно:
„Попаднах в уличен сблъсък с анонимен член на Англиканската църква, който поиска Описа. Започвам да съжалявам, че открих това проклето нещо през седемдесет и седма… и че миналата година позволих на доктор Уортингтън да го разчете. Кой можеше да предположи, че стар ръкопис на папирус, купен от някакъв просяк по време на нашето пътуване из Палестина, ще има подобни последици?“
Съмър обърна следващата страница.
— Годината говори ли ти нещо?
Джули си припомни по-раншните дневници на Кичънър.
— Станало е много преди прочутото му геройство в Хартум. Мисля, че през 1877 е бил пратен в Близкия изток. Поема командването на армейска група, която извършва земемерското заснемане на Северна Палестина като част от работата на Фонда за изследване на Палестина, създаден от кралица Виктория.
— Работил е като земемер?
— Да, и поема командването на групата, когато командирът му се разболява. Свършва много добра работа, макар няколко пъти да е бил заплашван от местните арабски племена. Голяма част от тази земемерска снимка на Палестина се използва чак до 60-те години на миналия век. Що се отнася до Кичънър, през онази година е пътувал из целия Близък изток, така че не може да се каже къде точно е купил ръкописа. За съжаление започва да води дневник чак след няколко години.
— Щом е писан на папирус, документът трябва да е много стар — отбеляза Съмър. Беше стигнала почти до края на дневника и се спря на един запис от късния май.
— Джули, ето го! — ахна американката.
„Получих още едно сериозно предупреждение от архиепископа. Смея да кажа, че пред нищо не се спират, за да получат желаното. Не се съмнявам, че вече са се промъквали в Брум Парк, за да душат. Да се надяваме, че моят отговор ще ги постави в шах. Казах им, че ще отнеса Описа в Русия и ще го дам назаем на Православната църква в Петроград за съхранение до свършването на войната. Представям си как ще се ядосат, ако разберат, че всъщност съм го оставил на съхранение у Сали, докато се върна. Разбира се, и под бдителния поглед на Емили“.
— Значи не го е взел със себе си, когато е заминал за Русия — отбеляза Джули. Гласът й трепереше от вълнение.
— Очевидно не. Чуй това. На първи юни пише следното:
„Това е последният ми запис засега. Изглежда навсякъде има любопитни очи. Чувствам известно безпокойство заради предстоящото пътуване, обаче е важно руснаците да останат с нас, а не да договорят едностранно прекратяване на огъня с Германия. Ще предам дневника на ефрейтор Уингейт за съхранение. Х. Х. К“.
— Чела съм и други сведения, че се е тревожил заради пътуването и дори сякаш се е страхувал от него — каза Джули. — Сигурно е имал предчувствие.