— Вероятно си права, защото иначе нямаше да остави дневника си на сушата. Обаче по-важният въпрос е коя е била Сали?
— Жена, на която е имал доверие, но не си спомням при проучванията ми за него да съм попадала на Сали.
— Съпруга на приятел офицер? — опита се да помогне Съмър.
— Едва ли. Не си спомням никаква Сали.
— А Емили говори ли ти нещо?
Джули замълча, защото тъкмо навлизаха в едно кръгово движение, след което поеха към центъра на Кентърбъри.
— Всъщност има две Емили. Бабата на Кичънър от майчина страна се е казвала Емили, но тя е починала много преди 1916 година. Най-големият му брат е имал внучка Емили. Когато стигнем в хотела, ще се наложи да прегледам генеалогичните записки, за да видим кога е родена. Баща й, племенникът На Кичънър, бил кръстен Хал и бил чест гост в Брум Парк.
— Тоест малката Емили трябва да е братовчедка на Олдрич?
— Да, точно така. Може би утре сутринта ще можем да поговорим с Олдрич за нея.
Бяха стигнали до центъра и Джули намали край прочутата древна кентърбърийска катедрала и след малко влезе в паркинга на хотел „Чосър“ — една от по-скромните стари гостилници в града. След като се настаниха в съседни стаи, вечеряха в хотелския ресторант. Съмър излапа огромна порция риба с пържени картофи — досега не беше осъзнала колко е огладняла от целодневната работа. Джули също не можеше да се оплаче от липса на апетит и омете цяла чиния спагети с доматен сос.
— Ако искаш да се поразходим, за да се слегне храната, може да идем до катедралата — предложи Джули.
— Оценявам високо предложението за обиколка с екскурзовод като теб, но предпочитам още малко да поанализираме дневника на Кичънър.
— Надявах се да го кажеш. И аз нямам търпение да го прегледаме по-подробно.
— Какво ще кажеш да си поръчаме чай и да седнем във фоайето на спокойствие?
— Идеално — каза Джули. — Ще се кача да взема дневника. Чакай ме в бара.
Качи се по стълбите, отвори вратата и замръзна. Работните й бележки бяха разхвърляни по пода. Вратата зад нея внезапно се затвори с трясък и лампата угасна. Тя изпищя. Една сянка се хвърли към нея и ръка в ръкавица затисна устата й, преди да успее да извика още веднъж. Друга ръка я обгърна през кръста и нападателят й я притисна към дебелите си подплатени дрехи. Дълбок глас изръмжа в ухото й:
— Млъкни, иначе няма да доживееш утрото!
28.
Съмър почака в бара двайсетина минути, преди да се обади в стаята на Джули. След като никой не вдигна, изчака още пет минути, а после се качи по стълбите и почука на вратата. Тревогата й нарасна, когато видя табелката „Не безпокойте!“ на дръжката. В дъното на коридора една камериерка буташе количка със спално бельо — оправяше освободените стаи — и Съмър успя да я убеди да провери стаята на Джули. Щом отключи и отвори, камериерката ахна от уплаха.
Джули седеше на пода, ръцете й бяха извити зад гърба и вързани с чаршаф за рамката на леглото. Глезените й бяха вързани с друг чаршаф, а на главата й бе нахлузена калъфка на възглавница. Беше ги чула да влизат и отчаяно замърда ръце и крака и затръска глава, за да я освободят.
Широко отворените очи на Джули погледнаха Съмър с благодарност, когато американката издърпа калъфката от главата й и развърза найлоновия чорап, който придържаше кърпата, с която й бяха запушили устата.
— Ранена ли си? — попита Съмър, докато развързваше ръцете и краката на приятелката си.
— Не… добре съм — заекна тя, докато се мъчеше да се пребори със сълзите и от страх, и от облекчение. — Но се уплаших ужасно.
След миг обаче се съвзе и заразказва със спокоен глас:
— Всъщност беше много внимателен. Сигурна съм, че не искаше да ме нарани.
— Мъж? Само един?
Джули кимна.
— Видя ли как изглеждаше?
— Не, не успях. Сигурно е бил в банята, а аз бях точно до нея. Той загаси лампата и ми нахлузи калъфката на главата. Нямам представа как изглежда. Дрехите му обаче бяха дебело подплатени.
Появи се управителят на хотела, следван от двама полицаи. Претърсиха внимателно помещението, след това взеха подробни показания от Джули, Съмър и камериерката. Джули си беше оставила портмонето в стаята, но крадецът не го беше взел. Джули погледна Съмър ужасено, когато се установи, че единственото откраднато нещо е дневникът на Кичънър.
— Типичен опит за хотелска кражба — каза единият полицай на управителя. — Очевидно го е изненадала и той е решил да я върже, преди да побегне. Няма нужда да ви обяснявам, че има много малка вероятност да го хванем.