— Разбирам — отговори управителят. — За съжаление се е случвало и друг път. Благодаря ви, сержант.
Полицаите си тръгнаха, а управителят разточително започна да се извинява и обеща през нощта да увеличи безопасността на етажа и в целия хотел. След като си тръгна и той, Съмър предложи на Джули да спи в нейната стая.
— Благодаря. Така ще съм по-спокойна. Само да си взема четката за зъби.
Влезе в банята и изпищя.
— Какво стана? — възкликна Съмър и влезе при нея.
Джули стоеше и сочеше малкото огледало над мивката. Крадецът беше оставил предупреждение, написано с розовото й червило върху огледалото. Беше ясно и недвусмислено.
„Остави К. на мира“.
29.
Джули се събуди след неспокоен сън на пресекулки. Страхът и безпокойството постепенно се бяха превърнали във възмущение от насилието срещу нея и тя пламтеше от гняв.
— Кой би могъл да знае, че сме намерили дневника? — попита тя, докато крачеше неспокойно из стаята. Та ние самите току-що го открихме.
Съмър беше в банята и си оправяше косата.
— Много е възможно изобщо да не е знаел за дневника — отговори тя. — Може би просто се е опитвал да разбере какво знаеш и е извадил късмет.
— Да, възможно е. Но защо е това предупреждение? Какво толкова има в смъртта на Кичънър преди почти цял век, та това още да кара някого да се страхува?
Съмър си пръсна малко парфюм и излезе от банята.
— Мога да кажа само едно със сигурност. Това е някой, който знае повече от нас или за Описа, или за потъването на „Хампшир“.
— Или и за двете — подметна Джули и подуши парфюма на Съмър. — Ммм, хубав аромат.
— Благодаря. Подарък от един приятел в Британска Колумбия.
— Одеколонът! — възкликна Джули. — Съвсем забравих. Нападателят, който ме завърза снощи, миришеше на мъжки одеколон. Сигурна съм, че миришеше по същия начин като онзи тип, с когото говорихме в библиотеката на Ламбет.
— Имаш предвид господин Бейкър? Нима мислиш, че е бил той?
— Не съм сигурна, но може да е бил и той. Не помниш ли? Та той ни попита за дневника. Тогава реших, че това е малко странно.
— Права си. Като се върнем в Лондон, ще проверим в библиотеката — каза Съмър. — Мисля, че има голяма вероятност библиотекарката да го познава.
Джули почувства известно облекчение, но това само разпали любопитството й.
— Предлагам междувременно да идем в Брум Парк и да попитаме Олдрич какво знае за своята братовчедка Емили.
Закусиха набързо, после се качиха в колата и потеглиха за Брум Парк. На четири километра след Кентърбъри колата мина през една дупка и Джули каза:
— Нещо не е наред.
Колата изведнъж се наклони на една страна и отвън долетя пронизителното скърцане на стържещ метал. Стресната, Съмър погледна през прозореца и видя дясното предно колело весело да подскача далече напред. Колата поднесе и мина в насрещното платно. Джули завъртя волана докрай, но автомобилът не реагира, а сред снопове искри продължи да се върти обратно на часовниковата стрелка. Останалите три колелета свиреха и димяха. Накрая автомобилът се хлъзна заднишком по банкета, продължи по поляната и се блъсна в една дебела бреза. Джули изгаси двигателя и се обърна към Съмър.
— Добре ли си? — попита задъхана от вълнение.
— Да — отговори приятелката й и си пое дълбоко дъх. — Доста се повъртяхме, но все пак извадихме голям късмет.
Пребледнялата Джули все още здраво стискаше волана.
— Той го е направил — каза тя тихо.
— Е, ако е бил той, ще трябва да се справя много по-добре, ако иска да ни извади от играта — отговори Съмър предизвикателно, най-вече за да ободри Джули. — Дай да проверим дали можем да продължим.
Щом отвори вратата, един черен мотоциклет изскочи иззад завоя. Мотористът леко намали, изгледа ги втренчено, после даде газ и се стрелна с рев напред.
— Това били значи английските джентълмени — изсумтя Съмър и се изплю след отдалечаващия се мотор.
Тръгна по банкета към изхвръкналото колело, изправи го и го затъркаля към автомобила. Джули също беше слязла, седеше на един камък и трепереше. Съмър отвори багажника, извади крика и го нагласи. С общи усилия успяха да наместят колелото и го закрепиха с три болта, свалени от другите колелета.
— Съмър, страхотна си — каза Джули, докато приятелката й прибираше крика в багажника. Беше се успокоила и вече не трепереше. — Мислех, че ще се наложи да звъним на „Пътна помощ“.