— Баща ми ме научи от малка да се оправям с коли — отговори Съмър с горда усмивка. — При това стари. Казва, че всяко момиче трябва да може да си смени гумата.
Джули огледа щетите по предния калник и задната броня, после подаде ключовете на Съмър и я помоли с неловка усмивка:
— Хайде ти да караш. Нервите ми са на ръба.
— Няма проблем — каза Съмър. — Стига да не те дразни, че ще карам по-бавно през дупките.
Взе ключовете, седна зад волана и бавно потегли. През остатъка от пътя автомобилът се движеше нормално и скоро се озоваха на паркинга в Брум Парк.
Олдрич подреждаше кроасани и чаши за чай. Джули не спомена нищо за преживелиците им, а почна направо:
— Олдрич, какво знаеш за Емили Кичънър?
Очите на Олдрич светнаха.
— О, много мила жена! Снощи разказвах на един от гостите за нея. Вечер обичаше да се разхожда из градините и да слуша славеите. Трудно ми е да повярвам, че я няма вече десет години.
— Тя тук ли живееше? — попита Съмър.
— О, да. Татко я прибра, когато мъжът й загина при влакова катастрофа някъде около седемдесета година. Живееше на последния етаж в помещенията, които сега наричаме Уиндзорски апартамент.
— Случайно да си спомняш дали е имала приятелка или близка на име Сали? — попита Джули.
— Не, не си спомням никаква Сали — отговори той и поклати глава.
— Споменавала ли е някога, че лорд Кичънър й е дал документи за съхранение? — задълба Съмър.
— Никога не е споменавала такова нещо пред мен. Разбира се, когато графът е починал, тя е била още дете. Ако искате, можете да хвърлите поглед на нещата й. Долу в мазето има няколко кашона с нейни вещи.
Съмър стрелна обнадежден поглед към приятелката си.
— Ако не е много нахално — подметна Джули.
— В никакъв случай. Ще ви заведа още сега.
Заведе ги в стаите си и до заключена врата към ъгловото стълбище. Слязоха в слабо осветеното мазе, което се простираше под част от огромната къща. Стари дървени сандъци и мебели бяха струпани на купчини покрай стените на коридора.
— Повечето от тези мебели са принадлежали на графа — обясни Олдрич, докато крачеше пред тях. — Наистина скоро трябва да организирам друга разпродажба.
Спряха пред дебела врата.
— Това е било килер — обясни Олдрич, докато посягаше да дръпне резето, но изведнъж установи, че то вече е издърпано. — Сложили са такава тежка врата, за да не влизат плъхове.
Щракна ключа за килера, хвана дръжката и дръпна тежката врата. Пред очите им се разкри дълго три-четири метра помещение. От двете страни имаше рафтове, а в дъното — голям шкаф. Всичко бе претъпкано с кашони, най-вероятно документи, свързани с имението.
— Нещата на Емили трябва да са ето тук. — Олдрич посочи една лавица, на която имаше три кашона с изписано с големи букви „Е. Дж. Кичънър“.
— Емили Джейн Кичънър — обясни Олдрич. — Ще ви е по-лесно да ги прегледате тук. Ще можете ли да се оправите по обратния път?
— Да, Олдрич, благодарим ти много — отговори Джули.
— Надявам се, че ще можете да останете за вечеря. Ще правим рибено барбекю в градината. — След поканата възрастният управител се обърна и си тръгна.
— Много мил човек — отбеляза Съмър.
— Старомоден джентълмен — съгласи се Джули, докато смъкваше два от трите кашона. — Хайде, да почваме. Един за теб и един за мен.
Съмър отвори кашона си — не беше запечатан. Съдържанието беше в пълен безпорядък, сякаш някой беше нахвърлял нещата вътре набързо. Най-отгоре имаше бебешко одеялце. Тя го извади и го остави върху празната лавица. До него сложи няколко детски дрешки, голяма кукла и няколко порцеланови статуетки. На дъното имаше украшения за маскарад и детска книжка.
— Кашон номер едно е пълен с детски спомени — каза тя, докато грижливо връщаше нещата на мястото им. — За съжаление няма нищо важно.
— И на мен не ми провървя повече — отговори Джули, докато оставяше на лавицата украсени с пайети обувки. — Тук има главно обувки, пуловери и няколко рокли. — От дъното измъкна поднос от сервиз за хранене. — И малко потъмнели сребърни съдове.
Върнаха двата кашона на местата им и се заеха с третия.
— Този изглежда по-обещаващ — подхвърли Джули, когато измъкна десетина вързани с лента писма.
Докато Джули преглеждаше писмата, Съмър се зае да провери останалите неща в кашона. По-голямата част от вещите бяха наградни книги на Емили, заедно с няколко нейни и на съпруга й снимки в рамки. На дъното на кашона намери голям плик, пълен със стари снимки.