— Всъщност имаш предвид кражба — намеси се Съмър.
Банистър я погледна обидено.
— Нищо подобно. Просто заем. Ще откриете, че дневникът на Кичънър е намерил нов дом в архива при останалите документи на лорда на горния етаж.
— О, значи си разкаял се грешник — подхвърли Съмър саркастично.
Банистър се направи, че не я чува.
— Трябва да призная, че съм силно впечатлен от способностите ви — каза той, докато оглеждаше Джули. — Откриването на подвързания като книга дневник беше прекрасно постижение, макар че записите на графа не са кой знае колко впечатляващи. Обаче след това откривате Сали — а това си е наистина върховен успех.
— Да, защото не сме толкова небрежни като теб — ухапа го Съмър.
— Признавам, че времето ми да претърся собствеността на Емили Кичънър беше ограничено. Както и да е, свършихте добра работа. Преди десет години аз също търсих, но без особен успех. — Вдигна револвера и го размаха. — Момичета, ще бъдете ли така добри да отидете в дъното на помещението? Аз трябва да тръгвам и ще взема Описа.
— На заем? — попита Джули.
— Този път за съжаление не — отговори Банистър с вълча усмивка.
Джули погледна листа, после бавно отстъпи назад.
— Поне ни кажи защо е толкова важен този Опис.
— Докато не бъде потвърдено, че не е фалшификат, никой не може да каже — отговори Банистър и бавно пристъпи напред, за да вземе по-големия пергамент със скрития в него по-малък свитък. — Това е просто един стар документ, за който някои смятат, че би могъл да разтърси основите на теологията. — Взе свитъка с лявата си ръка и внимателно го пъхна във вътрешния си джоб.
— Заради това ли са убили Кичънър? — попита Джули.
— Предполагам. Но това трябва да изясните с Англиканската църква. Беше ми приятно да си поговорим, мили дами — подхвърли той и започна да отстъпва назад, — но трябва да бързам, защото път ме чака.
Излезе от бившия килер и започна да затваря вратата.
— Моля те, не ни оставяй тук вътре — примоли се Джули.
— Не се притеснявайте — успокои ги Банистър. — След ден-два ще звънна на Олдрич да му кажа, че в мазето са затворени две красиви момичета. Довиждане.
Вратата се блъсна с трясък, последван от скърцане, когато резето се върна на мястото си. След това Банистър загаси лампата и помещението потъна в мрак.
Банистър тихичко се изкачи до частното жилище на Олдрич, за да върне празния револвер „Уебли“ на мястото му сред сбирката лични предмети на Кичънър, откъдето го беше взел преди десет минути. Изчака, докато фоайето се изпразни, измъкна се незабелязан от господарската къща и се метна на взетия под наем мотоциклет.
Три часа по-късно се обади на началника на охраната в двореца „Ламбет“ от телефонна будка на летище „Хийтроу“.
— Джъдкинс, Банистър се обажда.
— Банистър — повтори телохранителят с отрова в гласа. — Очаквах да се обадиш, за да докладваш. Намери ли тази Гудиър?
— Да, тя и американката бяха в Брум Парк, за да ровят из документите на Кичънър, и всъщност са още там.
— Ще ни създават ли неприятности?
— Ами, смятам, че бяха станали подозрителни и бързо попаднаха на вярната следа.
— Имат ли нещо, с което биха могли да ни навредят?
— О, не — успокои го Банистър и се поглади по гърдите, точно над вътрешния джоб на якето. — Не разполагат с нищо. Няма защо да се тревожиш.
31.
В килера беше тъмно като в пещера. Съмър се подпря с една ръка на лавицата, за да не изгуби равновесие, докато чакаше очите й да привикнат с мрака. Обаче без източник на светлина не можеше да види нищо. Спомни си за мобилния телефон, измъкна го от джоба си и дисплеят светна с приглушена синя светлина.
— За съжаление тук долу вероятно няма обхват, но поне ще имаме нощна лампа.
Като използваше мобилния телефон вместо фенерче, тя отиде до вратата и я блъсна с рамо, а после я ритна няколко пъти с всичка сила. Дебелата врата дори не помръдна и Съмър осъзна, че дори сумист не би могъл да я пребори и да счупи резето. Обърна се и от мрака изплува уплашеното лице на приятелката й.
— Това изобщо не ми харесва — каза тя с треперещ глас — Иска ми се да се разкрещя.
— Джули, това е добра идея. Защо да не покрещим?
Отметна глава и изпищя. Джули веднага се присъедини към нея и започна да вика за помощ. Заглушавани от дебелата врата, виковете едва стигаха до горния етаж. Малкото гости, които чуха тези идващи сякаш изпод земята писъци, решиха, че сигурно някой си е пуснал твърде силно айпода. Олдрич, който вече беше доста възрастен, изобщо не ги чу.