Ръцете й вече омаляваха, а с крака явно нямаше да успее да повдигне вратата, която само помръдваше слабо. Съмър усети как хватката й върху веригата отслабва и разбра, че всеки момент ще я изпусне. Затова се оттласна колкото можеше назад и след това се люшна напред и стовари крака върху дървената врата. Тя с трясък поддаде и в тъмната шахта нахлу светлина. Съмър пусна веригата и се хлъзна по гладкия под, тласкана от инерцията.
След миг осъзна, че не е на пода, а върху широк нисък шкаф от тиково дърво в малък ярко осветен салон. С изненада видя десетина възрастни двойки да пият чай. Всички я зяпаха в мълчание, сякаш беше привидение.
Тя бавно се плъзна от шкафа на пода и видя източника на големия трясък: вратата на асансьора, която беше отворила с шут, бе съборила табла с официален сервиз за чай плюс нужните лъжички, кани и купички.
Усмихна се извинително и се изправи, като бършеше изцапаните си с машинно масло ръце.
— Много мразя да закъснявам за чая — каза на вторачените в нея гости и изхвърча от салона.
Отвън се сблъска с Олдрич, който идваше да провери каква е тази врява, но тя го накара да смени посоката, за да помогнат на Джули. Спуснаха се бързо по стълбите и отвориха килера. Джули се усмихна с облекчение, когато видя Съмър.
— Чух страшен трясък. Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Съмър. — Но дължа на Олдрич нов сервиз за чай.
— Глупости — изръмжа възрастният мъж. — А сега ми разкажи по-подробно кой ви затвори тук долу.
Джули описа Банистър с рокерския екип.
— А, прилича ми на онзи тип, Бейкър — каза Олдрич. — Тръгна си тази сутрин.
— Какво знаеш за него?
— Почти нищо. Каза, че бил писател, живеел в Лондон и бил дошъл тук на голф ваканция. Обаче си спомням смътно, че е идвал тук и друг път. Преди четири-пет години. Помня, че му позволих да работи в архива. Той знае много неща за графа. Всъщност това е човекът, който също попита за Емили.
Джули и Съмър се спогледаха многозначително, после американката отново влезе в бившия килер.
— Искате ли да се обадя в полицията? — попита Олдрич.
Джули се замисли.
— Не, не е нужно. Той получи онова, което търсеше, така че не мисля, че ще ни безпокои отново. Освен това съм сигурна, че ти е дал измислено име и адрес в Лондон.
— О, ще види той, ако отново дойде тук. Ще му се случи нещо повече, отколкото да чуе откровеното ми мнение — закани се Олдрич. — Горките момичета. Моля, елате да пийнете по чаша чай.
— Благодаря, приятелю. Ще дойдем след малко.
След като Олдрич си тръгна, тътрейки крака, Джули се отпусна на един диван от времето на кралица Ана, който стоеше в коридора заедно с други покрити със стари чаршафи мебели, и задиша тежко.
След секунда Съмър се показа от килера и погледна бледото й лице.
— Добре ли си?
— Вече да. Не исках да призная, но съм малко клаустрофобична. Не ми се иска да изпитам това усещане отново.
Съмър се обърна и затвори тежката врата.
— Успокой се. Няма нужда да влизаме отново там. Къде е Олдрич?
— Качи се да направи чай.
— Да се надяваме, че ще намери здрави чаши.
Джули поклати глава с изкривено в разочарована гримаса лице.
— Направо да не повярваш. Държахме следата защо е умрял Кичънър в ръцете си, а онзи тип ни я измъкна, преди да успеем да разберем какво означава всичко това.
— Не се измъчвай толкова. Не всичко е загубено — утеши я Съмър.
— Но ние разполагаме с толкова малко, за да продължим. Вероятно никога няма да разберем истинското значение на Описа.
— Ще ти отговоря в стила на Олдрич: това са глупости. Ние все още разполагаме със Сали. — И вдигна куклата.
— И каква ни е ползата?
— Ами нашият приятел може и да открадна съдържанието на левия й крак, но ние все още разполагаме с десния.
И се зае с блеснали очи да вади нещо от куклата. Измъкна го, сложи го на дивана и внимателно го разви.
Не беше папирус. Беше обикновено писмо, написано на машина. Най-горе пишеше: „Кеймбриджки университет, Археологически факултет“.
32.
Застанал на мостика на „Егейски изследовател“, Гън гледаше с бинокъл към празната гумена лодка, вързана за въжето, което се спускаше до корабните останки на дъното. На всеки десетина секунди виждаше мехурчета да изскачат на повърхността недалеч от него. Завъртя бинокъла към голямата синя яхта, хвърлила котва наблизо, и регулира фокуса. С любопитство отбеляза, че носът й сочи към него, което я разполагаше перпендикулярно на течението. Успя да зърне и част от задната палуба, където няколко мъже правеха нещо, но след миг надстройките на скъпия плавателен съд я скриха от очите му.