— Какво ти стана? — попита Ал.
— Виж — отговори Пит и пристъпи към контейнера в дъното. По боядисаните му в камуфлажни цветове страни имаше черни нанесени с шаблон надписи: „Внимание! Експлозиви!“ А под тях — „Армия на САЩ“.
— Какво прави контейнер на армията ни тук, по дяволите? — възкликна Джордино.
— Не знам. Но знам със сигурност, че армията не знае къде е този контейнер.
Пит отиде до контейнера и отвори тежката му стоманена врата. Вътре имаше десетки дървени сандъчета със същите изписани по тях предупреждения. Едно от предните беше отворено. Вътре имаше пластмасови кутии с размерите на тухла. Пит извади една и вдигна капака. Видя правоъгълна пресовка от някакво почти прозрачно вещество.
— Пластичен експлозив? — попита Джордино.
— Не прилича на С-4, но трябва да е нещо подобно. Според мен е предостатъчно да вдигнем във въздуха цялото пристанище.
— Смяташ ли, че това ще ни помогне да отървем Зибиг?
— Предполагам — отговори Пит, затвори кутията и внимателно му я подаде. — Навън има един камион. Виж дали ще успееш да го взривиш.
— А ти?
Пит вдигна дървения чук.
— Аз ще ида да потропам на вратата.
35.
Отначало Зибиг не се страхуваше, че ще го убият. Разбира се, изплаши се, когато му вързаха ръцете и го натикаха в някаква каюта, като непрекъснато го държаха на прицел. Но когато го изблъскаха на кея и го вкараха в някаква стара сграда, се притесни, въпреки че пазачите, високи и заплашителни, досега не го бяха тормозили.
След малко отвън спря кола и влязоха двама души, мъж и жена.
Пазачите изведнъж застанаха мирно и останаха така, докато двамата обсъждаха кораба и товара му с началника на пристанището. Зибиг малко се изненада, че всъщност като че ли жената командва.
След като свършиха работата си с началника, двамата се обърнаха към Зибиг.
— Значи ти си човекът, който е отговорен за кражбата на находките на Сюлейман Великолепни — изсъска Озден Челик с гневно презрение, на челото му запулсира издута вена. Беше със скъп костюм и на пръв поглед приличаше на бизнесмен. Обаче зачервените му очи говореха за лудост.
— Просто провеждахме предварителен оглед с разрешението на Истанбулския археологически музей — отговори Зибиг. — Задължени сме да предадем всички находки на държавата, което и възнамерявахме да направим, когато се върнем след две седмици в Истанбул.
— А кой е дал правото за собственост на музея? — попита Челик и лицето му се разкриви в злобна гримаса.
— За това трябва да питате турския министър на културата.
Челик не обърна внимание на казаното, а се приближи към голямата махагонова маса, на която бяха подредени извадените от водолазите на НАМПД находки. Жената застана до него и двамата ги заоглеждаха внимателно. В другия край на масата — прекалено далече, та Зибиг да различи надписа, беше монолитът на Гън.
— Според вас от кое време са корабните останки? — попита жената. Носеше черни панталони, лилав пуловер и грозни всекидневни обувки.
— Някои от монетите, които предадохме в музея, сочат, че корабът е потънал около 1570 година — отговори Зибиг.
— Отомански ли е бил?
— Материалите и конструкцията съвпадат с тези на крайбрежните търговски съдове, строени по тези места в Източното Средиземноморие. За момента знаем само толкова.
Челик внимателно оглеждаше предметите и се възхищаваше на керамичните късове от чинии и делви отпреди половин хилядолетие. С опитното си око на колекционер установи, че корабът е датиран правилно, а и това се потвърждаваше от монетите, които сега бяха негова собственост. Приближи се до монолита и го посочи с пръст.
— Какво е това?
Зибиг поклати глава.
— Не знам. Вашите хора са го извадили.
Челик внимателно огледа надписа на латински върху плоския камък и отсече:
— Римски боклук. — После отново се обърна към Зибиг. — Ти вече никога няма да ограбваш онова, което принадлежи на Отоманската империя. — Черните му очи блестяха налудничаво. Ръката му се плъзна в джоба на сакото и измъкна тънка корда. Той я залюля няколко пъти пред лицето на жертвата си, после с бързо движение я прехвърли през врата на археолога и дръпна, като същевременно мина зад гърба му.
Зибиг се опита да забие лакът в корема му, но един от пазачите го хвана здраво. Кордата започна да се стяга все повече и повече, впи се в адамовата му ябълка и Зибиг започна да се задъхва, кръвта заблъска в ушите му. Чу силен пукот и се запита дали тъпанчетата му не са се пръснали.