— Каква е тая идиотщина?! — възкликна той. — Двама души от екипажа ни бяха убити, а друг отвлечен. Ти не се ли свърза с бреговата охрана?
— Свързах се, разбира се — отговори намръщено Гън. — Но те не са дошли за това. Изглежда, някой се е свързал с тях преди мен.
— И защо са тези оръжия?
— Защото — отговори Гън, очите му пламтяха от ярост — сме задържани по обвинение в кражба на културно наследство.
41.
Над източното Средиземноморие се беше спуснал сумрак, който оцветяваше небето в бледо ръждиво червено. „Отоманска звезда“ мина през входа на бейрутското пристанище, разположено на север от ливанската столица. Старото корито беше направило бързо плаване през Егейско море и бе стигнало до пристанищния град за по-малко от четирийсет и орем часа.
Товарният кораб заобиколи модерното контейнерно пристанище и се насочи към стария товарен кей.
Въпреки късния час мнозина докери спираха, гледаха го и се смееха на странната сцена на палубата: близо до предния товарен люк върху набързо сковани дървени магарета стоеше скъпа повредена яхта.
Неколцина работници се опитваха да закърпят голямата дупка, причинена от вече потъналия катер.
Мария седеше мълчаливо в единия край на мостика и наблюдаваше как капитанът се оправя с малката делегация от пристанищните власти, митницата и търговските представители, които се качиха на борда с искания за документи и пари. Едва когато местният представител на турската текстилна фирма се оплака от малката си пратка, тя се намеси.
— Бяхме принудени да ускорим заминаването си. Ще получите разликата със следващата доставка.
Дистрибуторът кимна и се изниза мълчаливо — не искаше да се разправя с избухливата жена, която беше собственичка на кораба.
Крановете заработиха бързо и скоро дървените сандъци, пълни предимно с турски текстил, започнаха да изпълват складовото пространство. Мария остана на мостика и наблюдаваше работата с отсъстващ поглед. Едва когато видя някакъв очукан пикап „Тойота“ да спира пред кораба се изправи и се напрегна. Обърна се към единия от двамата еничари, които брат й беше изпратил да я придружат в пътуването, и каза:
— Един мъж, с когото ще се срещна, току-що спря на кея. Претърси го внимателно и го доведи в моята каюта.
Еничаринът кимна и се отдалечи с бързи крачки. Малко се изненада, когато видя, че шофьорът на пикапа е арабин с мърляви селски дрехи. Черните му очи блестяха силно, сякаш за да отклонят вниманието от дългия белег през дясната половина на лицето му — спомен от бой с ножове в юношеска възраст. Пазачът го претърси, след това го качи на борда и го заведе до голямата богато обзаведена каюта на Мария.
Туркинята бързо го огледа, предложи му да седне и отпрати еничарина.
— Закар, благодаря, че дойде да се срещнем. Ако това е наистина твоето име.
Арабинът се усмихна.
— Можеш да ме наричаш Закар. Или с всяко друго име, стига да ти доставя удоволствие.
— Твоите таланти се ценят високо и се препоръчват от мнозина.
— Може би затова само малцина имат достатъчно за хонорара ми — отговори той, свали кефията и я хвърли на стола до себе си.
Мария видя, че косата му е подстригана спретнато по западен образец, и осъзна, че опърпаните дрехи са само маскировка. Ако се обръснеше и облечеше хубав костюм, арабинът с лекота можеше да мине за бизнесмен, помисли си тя, без да знае, че той често го прави.
— Носиш ли аванса? — попита Закар.
Мария стана и извади от чекмеджето на писалището кожена чанта.
— Както се разбрахме, двайсет и пет процента от цялата сума. Плащането е в евро. Остатъкът ще бъде преведен по сметка в ливанска банка, както поиска.
Пристъпи към него, но не му даде чантата и продължи:
— Безопасността при тази операция трябва да е изключителна. Не трябва да участват хора, на които не може да се има доверие.
— Нямаше да съм жив, ако работех по друг начин — отговори хладно той. После посочи чантата. — Моите хора са готови да умрат за съответната цена.
— Няма да е необходимо — отговори тя и му подаде чантата.
Докато той оглеждаше съдържанието, тя се върна при писалището, взе няколко навити на руло карти докато ги слагаше на масата, попита:
— Познаваш ли Ерусалим?
— Повечето ми работа е в Израел. В Ерусалим ли трябва да закарам експлозивите?
— Да. Двайсет килограма октоген.
Като чу какъв е експлозивът, Закар повдигна вежди и измърмори: