Поглеждам часовника си. По график ни остават два часа до Сидни. Всички в кабината я гледат с надеждата, че ще предложи план, който да ни спаси.
— Фалшиви са, идиоти такива — казва лекарката. — Нямаме експлозиви — това са просто кабели и найлонови торбички. Няма никаква бомба.
Нямаме експлозиви.
Тя е една от тях.
Няма време за мислене какво означава това или кой още сред пасажерите е от похитителите.
Бомбата на Мисури е фалшива.
Ако успеем да проникнем в пилотската кабина, ще я обезвредим и Ческа ще поеме управлението на самолета.
Все още имаме шанс.
Все още мога да спазя обещанието си към София.
Четирисет и две
5:00 часът
Адам
Прецаках се. Отново. Точно когато ми се струваше, че нещата няма как да станат по-зле, че не мога повече да навредя на семейството си — на себе си — се прецаках още повече.
— Бека ще се върне ли? — София се изправя до седнало положение. Гласът ѝ е много по-силен сега. Далеч е от нормалното си състояние, но това не е странно предвид положението ни.
— Не, тиквичке, не мисля, че ще се върне. — Мамка му, мамка му, мамка му. Проклинам се, че не си меря приказките. Исках да изплаша Бека, така е. Исках да ѝ покажа, че мога да я намеря лесно, за да се вразуми и да ни пусне. Почувствах се добре, когато влязох в ролята си на полицай, и за известно време прогоних мислите за дълговете и проваления си брак. Зърнах старото си аз и си позволих да говоря свободно… ала сега влоших нещата. Направих ги много, много по-лоши.
Чудя се къде ли е избягала Бека. Сигурно има кола, която е паркирала недалеч от тук. Каза ни, че не шофира, но може би това е било поредната лъжа. Представям си я как се прибира у дома, в къщата на родителите си, и се качва тихо по стълбите. Ляга си облечена на леглото си и изчаква пулсът ѝ да се успокои.
Може би не е хлапето, за което я мислех. Може би не живее при родителите си. Възможно е „Теско“ да е само сезонна работа, временна длъжност… да е дори само за прикритие. Представям си я как си събира багажа в раница в собствения си дом — в окаяна стая в къща с много наематели. Къде ще избяга? Къде се крият тези хора, тези професионални протестиращи? Четох за някаква корпоративна важна клечка, която толкова много се разгневила на референдума за Брекзит, че се отказала от всичко и се преместила в Лондон. Продала всичките си притежания, преспивала при приятели и прекарала следващите три години в изнасяне на речи по мегафон пред Уестминстърския дворец.
Това не го разбирам. Ясно ми е, че хората се разпалват по определени каузи, че искат справедливостта да възтържествува… самият аз нямаше да съм полицай, ако не ми пукаше за правилно и грешно, ала те посвещават живота си на убежденията си, дори влизат в затвора заради тях.
Похитителите на самолета на Мина сигурно са наясно, че ще умрат. Готови са да повлекат стотици други с тях и явно това не ги безпокои — малка битка, изгубена в разгара на война. Не мога да си представя за какво бих се борил толкова пламенно.
Да, мога.
За София.
Бих се борил за София. И ще го направя.
Но как? Дърпал съм белезниците толкова силно, че не е останала кожа около китките ми, ала тръбата на стената не помръдва. Успея ли да се освободя, ще разбия вратата, едва ли ще е особено трудно…
Музикалната радиопрограма е прекъсната от новинарска емисия. Усещам как София се напряга, както и аз. Моля те, казвам наум, нека не научава за загубата на майка си по този начин.
Току-що получихме новини от полет 79. Пътуващата в отвлечения самолет редакторка на „Телеграф“, Алис Даванти, ни изпрати ексклузивни снимки от мястото на събитията.
Залива ме огромно облекчение, че самолетът още не е катастрофирал, и пропускам първите няколко думи от изявлението на Даванти, но вниманието ми отново е привлечено, когато чувам името на Мина.
— Мама!
… много хора ще я обвинят, че е поставила безопасността на семейството си пред животите на стотици пасажери на полет 79. Заобиколена съм от родители, баби, дядовци и деца, докато пиша това. Семействата им със сигурност няма да разберат защо техните близки не са толкова важни, колкото детето на тази жена.
След изявлението отново се включва радиоводещият, който обещава още новини скоро. София се опитва да седне.
— Тате, какво каза тази жена за мама?
Залива ме ярост. Няма да причиня това на София. Няма да ѝ позволя да се чувства виновна и да мисли лоши неща за майка си, след като Мина е постъпила както всеки друг родител.
— Тя казва… — Млъквам, за да преглътна надигащия се в гърлото ми хлип. — Тя казва, че мама те обича повече от всичко на света.