Звукът от автомобилен двигател разкъсва тишината на нощта. Фермерският път не води доникъде — по него минават само хората, които живеят тук, а тук не живее друг освен нас, Мо и жената, която идва само за няколко уикенда в годината. Това нейната кола ли е? Защо би пристигнала в този късен час? Изгубих представа за времето, но едва ли остава много до разсъмване.
За миг изпитвам надежда. Вероятно Бека е променила решението си. Може би думите ми са я разубедили, осъзнала е, че полицията ще я намери рано или късно и…
Само дето двигателят, който чувам, не е дизелов, така че едва ли е полицейска кола.
Родителите на Бека? Или някой от другите активисти? Може би са дошли да ни преместят на друго място, което смятат за по-безопасно. Ще ни се отвори възможност да избягаме. Ще се наложи да отключат едната халка на белезниците ми, за да ме освободят от тръбата. Трябва да съм готов. Представям си как замахвам към онзи, който ще се появи — десен или ляв, в зависимост от това коя ръка ще освободи първо. Ще го поваля и със София ще се качим по стълбите, ще минем през кухнята и коридора и ще излезем от къщата.
Чувам стъпки навън. Тихи са. Внимателни, премерени. По протежението на къщата. Онзи сигурно наднича през прозорците, за да се увери, че няма никой вътре, че сме само ние, заключени в мазето, и писъците ни няма да бъдат чути.
Къде ще отидем, когато избягаме?
Бека взе ключовете ми за колата, за да донесе автоинжектора. Ако ги е оставила на мястото им, ще ги взема, докато излизаме, и ще отидем до централния полицейски участък — където работя и където постоянно има дежурни екипи.
Възможно е обаче да ги е сложила някъде другаде. Може би дори още са в джоба ѝ. Търсенето им ще ни отнеме ценно време. По-добре да бягаме. Вероятно през задната врата, тъй като няма да го очакват. Ще прескочим оградата и ще прекосим парка. Така няма да могат да ни последват с кола. Може би това е най-добрият вариант — няма смисъл да пилеем време в търсене на ключовете. Просто ще излезем навън.
Раздвижвам пръстите на ръцете си. Те са в това положение от часове и едва усещам върховете им. Протягам ги, свивам ги, един по един, и усещам иглички по тях. Раздвижвам раменете си и пръстите на краката си, след което свивам колене до гърдите си.
— Какво правиш, тате?
— Тренирам. Искаш ли да се присъединиш към мен?
София се плъзга по дупе и опира гръб в стената. Слага ръце зад гърба си, все едно е закопчана с невидими белезници, и заедно вдигаме крака и раздвижваме глави. В бързината си Бека не е сложила бетонния капак на улея за въглища и съм благодарен за светлината от верандата и за свежия полъх, макар че е студен. Въздухът долу е застоял и имам чувството, че ще свърши, въпреки че това няма как да стане.
— Сега ще направим нещо подобно на триъгълник, чу ли? Премести си дупето напред, точно така, а сега си изпъни краката, вдигни ги нагоре и виж дали ще успееш да си докоснеш пръстите. Дръж гърба изправен… браво. — Моят триъгълник е само от две страни, но този на София е от три и сърцето ми се изпълва с любов към нея. — Брилянтна си. Колко време можеш да задържиш…
Споглеждаме се изненадано, когато чуваме звънеца.
— Има някой на вратата.
— Знам, миличка.
— Трябва да отворим.
Защо звънят на звънеца? Нещо не е както трябва. Ако Бека е отишла при другите за помощ — или дори ако я е загризала съвестта, — те ще знаят къде сме. Няма как да им отворим, нали?
Кой ли е?
Въпросът ми намира своя отговор, когато по вратата започва да се блъска и шумът отеква в цялата къща.
— Отваряй, Холбрук!
София ме поглежда с ободрено при споменаването на фамилията ни лице. Поклащам предупредително глава и прошепвам тихо, докато се опитвам да разбера какво се случва, макар свиването в стомаха ми вече да ме е уведомило.
Лихварят.
Блъскането по вратата продължава.
— Знам, че си вътре. Чувам радиото.
— Тате! — София застава на колене и разтърсва рамото ми. — Викай! Има някой на вратата… може да ни спаси!
— Миличка, този човек няма да ни спаси. Той… — Какво? Ще ни зареже тук? Ще ме пребие? Ще я нарани? Прекалено е ужасно дори да си го представя.
Започна се с едно съобщение — плащането ти е просрочено, — след което премина в изпращане по WhatsApp на снимки на колата ми, къщата, детската градина на София. Правех всичко възможно, за да си връщам заема, но не ми беше лесно, след като Мина не знаеше — и не биваше да научава — за какво са ми парите.
— Не е останало почти нищо в общата ни сметка — казваше ми от време на време съпругата ми. — Ще внесеш ли двеста лири? — Тя правеше същото, така че няколко дни се потях и се преструвах, че съм забравил, когато ме попиташе, а след това си вадех поредната кредитна карта. Получавах повече от нея. Още от самото начало, когато направихме първата си ипотека, разработихме своя система. Всеки от нас допринасяше еднакво от собственото си възнаграждение, за да плащаме сметките. Приличаме на възрастни! обичахме да се шегуваме.