Първото посещение беше шест месеца след като започнаха да ми изпращат снимки по WhatsApp. Една вечер след работа забелязах, че от автобусната спирка до гарата ме наблюдава мъж в черно пилотско яке, който приличаше на бияч в нощен клуб. Той вдигна ръка, но не за да ми помаха. А за да ме предупреди. Знам къде работиш. Знам, че си кука.
Мнозина смятат, че разрешаването на такъв проблем е лесно, когато си полицай. Мислят си, че познавам правилните хора и закони.
Не е така.
Дълговете — особено тези като моя, които са без договор и кредитен рейтинг — излагат полицаите на риск и ги предразполагат към корупция и влияние от подземния свят. Те ни обвързват с хората, които трябва да арестуваме. Забъркването ми в тази каша не е дисциплинарно нарушение, но скриването ѝ от шефовете ми е.
Предупрежденията не спряха. Поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах някой от тях да ме следи или пък чувах стъпки, докато вървя по алеята към автобусната спирка. Бяха трима — или поне толкова видях — и те не правеха нищо друго, освен да вдигнат ръка, след което се изпаряваха. Изпращаха послание. Знаем кой си, кое е семейството ти, къде живееш, къде работиш.
Лихварите нямат интерес да си върнете дълга прекалено бързо. По-добре да се бавите и парите да се трупат — всеки ден по сто лири отгоре, — докато не стане невъзможно да ги платите. А през цялото време сплашващите им тактики се отплащат. За шест месеца не направих нищо. Почти нищо.
— Искам услуга — каза гласът по телефона.
— Каква точно?
— Едно от момчетата ми е обвинено несправедливо, без да е направило нищо. Уликите срещу него трябва да изчезнат. — Гласът беше плътен и сърдит. Дали беше същият мъж, който ми даде парите? Вероятно беше застанал на някое стълбище в най-лошата част на най-лошия квартал? Вероятно.
— Не мога да го направя. — По челото ми изби пот.
Същия ден заплашиха Катя. Можеха да ме пребият, но вместо това проследиха Катя и София. Знаеха, че ефектът ще е много по-голям от насинено око или счупен нос.
— Той каза, че му дължиш пари — обясни ми Катя, след като спря да плаче, а аз най-накрая убедих София, че лошите мъже са си тръгнали и няма да се върнат. — Много пари.
— Така е.
— Тогава откъде знаеш, че няма да се върне?
— Не знам.
Тя беше прекалено изплашена, за да остане, а на София обясних, че няма нищо обезпокоително и че не бива да казва на мама, защото може да се разтревожи, а ние не искаме да я тревожим, нали? заради което се намразих.
Три дни по-късно същият мъж ми звънна.
— Пред къщата ти съм, Холбрук. Имаш ли парите ми?
— Събирам ги. Казах ти. — Бях на работа в Службата за криминални разследвания и се подготвях за следващия разпит.
— Събирам ги не означава да ги имаш.
Онзи не каза нищо повече, но го чух да пали запалка — съскането на газта, изщракването на камъчето. Грабнах ключовете на една служебна кола и побягнах, като по пътя се обадих на Мина. Звънях ѝ отново и отново, но тя не ми вдигна.
Стигнах до къщата и сърцето ми се разтуптя, защото тъмнееше. Не помирисвах дим и не виждах огнени пламъци… Дали не беше просто напразна заплаха?
Лампата в спалнята светна и отново се обадих на мобилния на Мина. Трябваше да се уверя, че двете със София са добре. Тя отхвърли повикването ми, а аз останах на фермерския път и се зачудих дали да се върна на работа.
Ами ако заплахата не беше напразна?
Мина отвори вратата, докато вървях по пътя. Нямаше пожар. Само съпругата ми — подозрителна, гневна, невредима — и напоена с бензин изтривалка.
— Холбрук! Ако си вътре, отвори шибаната врата. — Онзи отново заблъска.
— Тате — прошепва София. — Лошият мъж ли се върна?
— Така мисля.
— Казах ти, че имаш време до полунощ! Имаш ли ги, или не?
Дъщеря ми се намръщва и потреперва. Докато съм жив, няма да си простя, че я подложих на това.
— Ще приема това за „не“ — провиква се мъжът.
— Трябва да сме тихи, миличка. Той не бива да разбира, че сме тук, долу.
София кима, а аз изгарям от желание да я прегърна. Проклетите белезници. Отново и отново се опитвам да се освободя от тръбата, доволен от кръвта и болката, защото те са нищо в сравнение с онова, което заслужавам.