Звукът от двигател ме кара да спра. Поглеждам София. Това ли беше? Наистина ли се предаде толкова лесно?
— Мисля, че си тръг… — започвам аз, но усещам някаква миризма… някаква парлива миризма, която ме изпълва със страх и ме кара отново да почна да дърпам белезниците си.
Дим. Надушвам дим.
Къщата гори.
Четирисет и три
2 часа до Сидни
Мина
Жилетката не е истинска. Не е бомба. Думите звучат в главата ми като ехо на гласовете около мен, сякаш като ги повтаряме постоянно, ще повярваме повече в тях. Това не е бомба, тя не носи бомба. Жилетката не е истинска.
Или пък е?
Как можем да се доверим на тази жена, на тази псевдолекарка, която е по-склонна да отнема животи, отколкото да ги спасява? Откъде да знаем, че това не е част от плана, която цели да ни тласне към собствената ни гибел?
Потта се стича по страните на Ганг и мокри яката му. Той диша бързо и се олюлява, но не от него се тревожа, тъй като знам, че ще се срине в мига, в който бъде притиснат. Зад него, на входа на бизнес класа, седи непоколебимата Замбези, а от другата ѝ страна е застаналият нащрек Нигер. Той ме гледа и е готов да се размърда в секундата в която го направим и ние, но не мога да се откажа. Планирала съм го. Тези хора стоят между мен и дъщеря ми — виждам го съвсем ясно, все едно тя е тук, зад тях, — и нищо няма да ме спре да стигна до нея. Преди единайсет години направих ужасна грешка, с която живея оттогава. Не трябваше да съм тук, ала съм, и сега се налага да се справя с тази ситуация.
— Какво ви каза тя? — насочвам въпроса си към Ганг, защото от него е възможно да получа отговор.
— Всичко, което трябваше да знаем. — Той увърта, също като Адам, който се прибираше у дома часове след работа и се оправдаваше, че се е видял с някакъв приятел, че е попаднал в задръстване или че е имал проблем с колата. Познавам лъжата.
— Мисури ни каза, че самолетът ще продължи да лети, докато британското правителство не се съгласи с исканията ви или докато не свърши горивото. Ако наистина беше така, всички щяхте да сте наясно, че съществува вероятност да умрете, но лицата ви показват друго. Не сте очаквали такъв развой, нали?
Ганг не отговаря. Погледът му се стрелка в различни посоки, а устата му се движи, все едно дъвче дъвка. Чудя се колко изтребители са изпратили, дали ще стрелят едновременно — като бойните отряди — или един човек ще трябва да понесе бремето да свали пълен с пътници самолет. Питам се какво ще е чувството, дали ще е бързо, дали ще е по-добре, или по-лошо от разбиването в сграда. Представям си как небето се завърта около мен, как паниката нараства с губенето на височина… само дето това не са представи, а реални спомени и…
Скастрям се. Спри се. Съсредоточи се. Бъди тук.
Пасажерите са стотици. А те са само шестима. Можем да се справим.
И все пак.
Повечето пасажери са се свили на местата си, прегърнали са любимите си и бързат да напишат съобщения на близките си у дома. Мога ли да разчитам на тях да се намесят, когато се нуждаем от помощта им? Животът на Кармел беше отнет по възможно най-жестокия начин. Експлозивите не са единственият начин, по който да убиваш.
— Тя ни излъга! — Някой извиква от средата на кабината. Един мъж с наднормено тегло става от мястото си. Той изпълва цялата пътека. Под мишниците му са се образували мокри кръгове, а под масивните му гърди — мокри полумесеци. — Тя каза, че планът е блъф и никой няма да пострада.
— Глупава шибана горила! — казва Нигер. — Никой не биваше…
— … да им разкрие плана ли? — Тонът на Конго е саркастичен. — Е, познай какво, тъпако? Няма никакъв план!
— Трябва да ѝ имаме доверие. — Нигер поглежда другарите си в кабината. — Трябва да я следваме — това е всичко, за което работихме. Спомнете си за какво се борим!
Замбези кима трескаво, а погледът ѝ прескача между пътническата кабина, Нигер и заключената врата на пилотската кабина. Другите похитители са насочили погледи в Нигер, тъй като Мисури я няма, и усещам как ги губим. Ако видят в него лидера заместник, ще изгубим всякакъв шанс да си върнем контрола над самолета.
Трябва да действаме. Веднага след като властите разберат какъв е планът на Мисури, ще наредят на изтребителите да открият огън.
— Успокойте се — нарежда Нигер. — Стойте на позиция.
— Нима ще го послушате? — питам аз и поглеждам похитителите. — Той ви лъже.
— Какво, мамка му, си мис…
— Той се е срещал с нея зад гърбовете ви. — Посочвам Замбези, която търси с поглед помощ от Нигер и отворя уста, без да проговори. След като ги огледах добре, веднага си ги спомних на бара — тя съвсем свойски беше вкарала палец в джоба му. Стори ми се странно, че двама души, които очевидно се познават много добре, пътуват в различни кабини, и се зачудих дали инстинктите ми не са позагубили остротата си. Дори си спомних първите ни срещи с Адам.