Детегледачката повдига вежда.
— А ти как предпочиташ да те наричат — член на участък? — Тя се засмива и започва да подсушава чиниите. — Хей, това е добро — полицейски членове.
— Всъщност съм сержант — измърморвам аз, но Бека се обръща към София.
— Хайде, ела да те изкъпем и да те подготвим за лягане. После татко ти ще ти прочете приказка.
— Искам ти да ми прочетеш приказка — чувам да казва дъщеря ми, докато се качват по стълбите.
Душът е пуснат и аз си наливам чаша вино, като изпивам половината на една глътка, преследван от събудените спомени. Двамата с Мина получихме втори шанс да бъдем заедно, а аз го провалих.
София бяга горе и се кикоти. Бека се преструва на чудовището от банята, което съвсем скоро — когато банята е готова — ще я хване и също ще я превърне в чудовище с брада и рога от пяна. Това е една от любимите игри на дъщеря ми, заедно с „летенето“, при което Мина ляга по гръб и изпъва ръце и крака, а тя ляга върху тях като парашутист.
Звънецът иззвънява. Отивам да отворя вратата с чашата вино в ръка. Космите на врата ми настръхват. Понякога Мо се отбива, когато види колата ми отвън и се нуждае от помощ, но едва ли е тя по това време. Оставям чашата си на перваза на прозореца и бавно издърпвам резето, като първо проверявам дали София още е горе в безопасност.
Бях прав да се притеснявам. На прага на вратата е застанал мъж, който е висок метър и осемдесет и наполовина толкова широк. Главата му е гладко избръсната до блясък, а на врата си има зеленикава татуировка.
— Ти ли си Адам?
— Познавам ли ви?
Мъжът се усмихва насреща ми. Облечен е в дебела черна шуба и дънки, а кожените му ботуши са толкова изтрити отпред, че отдолу са се показали металните им бомбета.
— Не, но аз те познавам.
— Нямам ги — казвам аз и слагам ръка на вратата, но той е прекалено бърз — пристъпва напред, избутва ме в коридора и ме притиска в стената. Чашата с вино пада и разлива съдържанието си на пода. Вдигам ръце с дланите напред. — Слушай, приятел…
— Не съм ти никакъв приятел. Не се ебавай с мен, Адам, просто си върша работата, както ти си вършиш твоята. Имаш време до полунощ, след което… — Мъжът не довършва, а само стиска с месестата си ръка врата ми и ме приковава към стената. Стоварвам бърз удар в корема му, но той вдига дясната си ръка и ме удря право в лицето. Пуска ме и това ми дава възможност да го ударя отново. Кръвта се стича по лицето ми. Мъжът сграбчва ръката ми, извива я зад гърба ми и започва да удря главата ми в стената — веднъж, два, три пъти. Оставя ме да се срина на пода. Завъртам се на една страна, прикрил с ръце лицето си. Опитвам се да го изритам, но пространството е малко и не успявам. Това ми спечелва силен ритник с ботуш, който за малко не ме изпраща в безсъзнание. Онзи ме рита отново и отново и нямам друг избор, освен да се свия на топка, за да предпазя главата си и да го изчакам да приключи.
Имам чувството, че продължава часове наред, макар да са само две минути. Мъжът спира и застава над мен. Запъхтян е.
— Това е от шефа.
Той си прочиства гърлото и след малко по ухото ми потича голяма мазна храчка. Оставя ме да плюя кръв на килима в коридора на отворена врата.
Дванайсет
Пасажер 17F
Казвам се Джордж Флийт и съм пасажер на полет 79.
Когато излезете на пазар и огладнеете, си купувате сандвич, нали? Или бургер? И го изяждате — сядате на някоя пейка или пък вървите и ядете. Нали?
Позволете ми да ви споделя как стоят нещата при мен.
Първо, трябва да се подготвя психически. Наистина ли трябва да правя това? Толкова ли съм гладен, че да си го причинявам? Да, по дяволите, разбира се, че съм гладен, та аз винаги съм гладен, мамка му. Добре, значи трябва да ям. Потя се само като си помисля за ядене, но се налага да го направя.
Яде ми се бургер, но наистина ли ще си го причиня? След като знам колко калории има — написани са на стената до всяка картинка? Не. Няма да го направя. Тогава ще си взема сандвич. Нареждам се на опашката и оглеждам подносите с риба тон и майонеза.
Знаете ли, че можете да почувствате погледите на хората? Никога ли не сте ги усещали? Късметлии сте. Погледите им ме изгарят като киселина по врата още преди да чуя шепотите и кикотите им. Става по-лошо, когато си поръчам. Шунка и салата, казвам си аз. Това е добре. Здравословно е.
— Желаете ли майонеза?
Стомахът ми изкъркорва. Някой се разсмива. Поклащам глава.
— Масло?
Предимно отговарям с „не“ на този въпрос. Предпочитам да ям сух хляб, вместо да стана жертва на подигравки. Понякога обаче си казвам „майната му!“ и ям онова, което всички ядат. Те го ядат, без дори да се замислят.