— Какво се е случило според вас? — Не мога да откъсна поглед от тялото пред мен, от празните му опулени очи и бледата кожа на оголените му гърди.
Лекарката отлепя дефибрилаторните подложки и внимателно закопчава ризата му.
— Вероятно сърдечен удар.
— Той каза, че не се чувства добре.
Всички се обръщат. Висок мъж с очила и добре поддържана брада е застанал пред мястото си. Той е облечен в сив суитшърт, чийто ръкав придърпва нервно, все едно му е неудобно, че е станал център на внимание.
— По-рано чакахме на опашката пред тоалетната заедно и той се държеше за гърдите. Каза, че вероятно става въпрос за лошо храносмилане.
— Пиеше портвайн като безалкохолно — казва футболистът Джейми Крофърд, който седи в другия край на кабината, до входа за бара, и въобще не се притеснява като другия мъж. Не мога да се сетя за отбора, в който играе, дори животът ми да зависи от това, но благодарение на клюкарските списания при фризьорката ми и нелепата ми способност да запомням напълно ненужни факти, знам, че се е пенсионирал на трийсет и четири години, че притежава къща с девет спални в Чешър и че е в чудодейно добри отношения със съпругата си Каролин, макар че ако се съберат жените от изневерите му, могат да се създадат няколко момичешки групи. Двамата са облечени в анцузи — неговият е сив, а нейният розово-оранжев, — на гърдите на които пише „Любов“ с камъчета.
— Също така изяде две парчета торта — добавя Каролин.
— Добре. Благодаря. — Изведнъж си казвам, че трябва да защитя този мъж на пода, чиито избори в живота са разнищвани от напълно непознати. — Бихте ли ни осигурили малко пространство? — Джейми и Каролин се връщат на бара, а аз се обръщам към Кармел. — Добре ли си? — Тя кима колебливо. — Ще съобщя за случилото се в пилотската кабина.
Отивам в кухнята и вземам списъка с пасажерите. Името на мъртвия мъж е Роджър Къркууд. Изминавам разстоянието до пилотската кабина, въвеждам кода за достъп и изчаквам няколко секунди пилотите да видят на камерата, че съм сама. Пускат ме вътре и веднага ме заливат противоречиви емоции от факта, че съм на това място. Управлението на самолета представлява табло с инструменти, което се простира както пред двете седалки, така и между тях. Стъклените дисплеи показват височината, скоростта, горивото и какво ли още не. Поредица от превключватели на тавана кара пространството да изглежда още по-малко и само гледката навън предпазва от чувство на клаустрофобия.
Можех да седя тук. Отдясно, като втори пилот, а един ден дори на капитанското място. Можех аз да водя екипажа през летището и да провеждам инструктажа преди всеки полет. Можех аз да отвеждам пасажерите до местата, за които пътуват, и да влизам в пътническата кабина по средата на полета като главен готвач в ресторант със звезди „Мишлен“. Можех аз да изпитвам невероятната мощ на „Боинг 777“ в ръцете си, когато излита.
И все пак.
Бученето в ушите ми ми подсказва, че съм много далеч от всичко това. Успявам да се справя с него, като дишам равномерно и извръщам поглед от управлението. И като се съсредоточа върху работата си.
Бен се прозява толкова широко, че виждам сливиците му. Секва се, когато им казвам какво се е случило.
Луис си записва нещо върху летателния план.
— По дяволите. — Той поглежда Бен. — Какво искаш да направим?
— Точно сега ли? Сега искам да обърна няколко бири и да си легна в собственото си легло. Но предвид невъзможността това да се случи, ми се иска да нямаме никакви проблеми по време на този полет.
— Малко е късно за това.
Бен ме поглежда.
— Той от бизнес класа ли е?
— Да.
— Сам ли пътува?
Кимам.
Бен започва да барабани с пръсти по бедрото си.
— Остави го.
— Сигурен ли си?
— Намираме се в безизходица, нали? Диндар ще полудее, ако прекратим безценния му девствен полет. Вдигни параваните около мястото му, сложи го на него и го закрий. Също така намали отоплението. — Той се ухилва. Преглъщам жлъчката в устата си, която се надига заради намека в думите му. Все още ни остават повече от десет часа до Сидни.
Протоколът за мъртви пътници е от онези части в учебния материал, които прескачаш, защото предполагаш, че има много малък шанс нещата в тях да се случат. Самолетите обаче са градове във въздуха, а в градовете хората живеят и умират. Джентълменът от място 1J няма да бъде официално обявен за мъртъв, докато не кацнем, и отговорността ни дотогава е както към всички останали пасажери. Трябва да се грижим за него.
Роджър Къркууд тежи повече, отколкото ми се струва възможно за човек. Двете с Кармел хващаме по един от краката му, а Ерик и Хасан се заемат с раменете му. Заедно го влачим до мястото му и го качваме на него. Кармел се опитва да не се разплаче.