Как ми се отрази случилото се? В началото не бях на себе си. Толкова дълго обмислях самоубийство, че това се бе превърнало в нормалното ми състояние. Ще бъда честна, имаше дни, в които не можех да стана от леглото, или пък ако успеех да изляза навън, се озовавах на някой мост над магистрала, поглеждах камионите долу и си казвах: „Просто го направи. Сложи край на всичко.“
Не го направих. Защото тогава щяха да са убили двама души и всичко щеше да е за нищо. Какъв щеше да е моят завет, каква следа щях да оставя след себе си? Щях да съм безлична — невидима дори — също като брат ми приживе. И в съда. Научих едно нещо от случилото се — трябва да цениш всеки един ден.
Започнах да надигам глас. Писах на народния ни представител, качвах видеа в YouTube. Срещнах се с други семейства, чиито близки са били убити от полицията, от надзиратели в затвори или от нехайни медицински сестри в болници, чиито шефове се интересуваха само от приходите си. Говорех от името на всички нас.
От цялата страна заваляха покани. Застъпнически групи, организация „Женски институти“, училища и благотворителни дружества, които искаха да се учат и да помагат. Получих покани също от властимащите — от полицията и съветници, чиято работа беше да ни учат на толерантност — и преглъщах гнева си достатъчно дълго, за да предам посланието си и да взема парите, които щяха да ми позволят да говоря безплатно някъде другаде.
Хората ми плащаха, за да говоря в чужбина. Три години след смъртта на брат ми слязох от първа класа на самолет, който пътуваше за Вашингтон, и потиснах сълзите си. Гласът ми беше чут — саможертвата на брат ми не бе напразна. Радвах се — много при това, — че не скочих от онзи мост.
Жива можех да предложа много повече на света.
Петнайсет
20:30 часът
Адам
Бека крещи от горе, но бученето в ушите ми изкривява думите ѝ. Опитвам се да ѝ извикам в отговор, но устата ми е пълна с кръв и повръщам, когато стига до гърлото ми. Изпитвам болка в основата на гръбнака и стомаха си, когато си поемам въздух.
— Адам? Добре ли си? Кой беше този?
Успявам да застана на четири крака и запълзявам към вратата. Никой не минава по нашия път, освен ако не идва при нас, но не мога да рискувам да ме видят.
Имаш време до полунощ.
Простенвам. Какво ще правя?
— Добре ли си? Чух борба, но София беше в банята и… О, Господи, лошо ли си ранен? — Бека е на средата на стълбите, където правят завой. Тя се опулва насреща ми. — Какво, по дяволите, е станало?
— Къде е София? — Всяка дума засилва болката ми и ме замайва.
— Все още е в банята.
— Не я… оставяй… сама.
— Но…
— Върви!
Бека хуква нагоре по стълбите. Повръщам отново. Срязва ме остра болка в ребрата. Успявам да се добера до предната врата, повръщам на пътеката и след това затварям вратата. Поемам си малки глътки въздух, защото ако дишам дълбоко и бързо, ми се завива свят от болката. Бавно се изправям на колене, след което ставам и заключвам вратата. Парче стъкло порязва крака ми през чорапа, но едва усещам болката. Чувам как водата в банята горе се оттича и отивам в тоалетната долу, за да се почистя, преди София да ме види.
Едното ми око е напълно затворено — насинената кожа около него е подута и срязана. За щастие, кръвта върху по-голямата част от лицето и ризата ми е от носа ми, който се е уголемил два пъти. Напълвам мивката с вода и си измивам лицето. Водата порозовява.
— Адам? Добре ли си?
Отговарям уклончиво с аха и се поглеждам в огледалото. Отражението ми не е толкова страшно без кръвта. Събличам си ризата и я оставям в мивката. Отдолу нося тъмна тениска, която прикрива повечето от петната.
— Господи.
— Не, все още съм Адам — отвръщам шеговито. — Разпъването на кръст обаче ми се струва по-приятно от това.
Бека не се засмива. Тя слиза по стълбите. София е няколко стъпала по-горе и ме гледа ужасено през парапета.
— Добре съм, скъпа.
— Не изглеждаш добре — казва детегледачката.
— Трябва да видиш другия. — Опитвам се да се усмихна, но болката изгаря челюстта ми. Отказвам се. — Няма дори драскотина по него.
— Кой беше той?
Не отговарям и Бека идва с мен в кухнята. София стои по-назад със Слончо в едната си ръка. Облечена е в пижамата си с Екшън Мен и халат на еднорози. Бека е сплела косата ѝ, която е все още мокра и капе по халата ѝ. Вземам една кърпа и я използвам да попия водата от нея. Радвам се, че го правя, защото дъщеря ми не вижда лицето ми така.