Заглеждам се през прозореца. Вече се стъмва и над тъмните очертания на градината е надвиснало отражението ми. Снегът се е усилил и снежинките падат на парцали навън.
— Не разбирам — защо не си съобщил в полицията? Защо си оставил Мина да си мисли, че имаш афера, след като не си направил нищо лошо?
— Аз направих нещо лошо. — Гледам градината през отражението си. — Дължа пари. Много пари.
Сумата се увеличава всеки ден. За това помагат овърдрафтът и кредитните карти — една, за която Мина знае, и още пет, за които дори не подозира. Вноските по колата, парите, които заех от колеги на работа, защото нещата са малко трудни, откакто Мина ме изрита.
И големият заем. Десетте бона, които взех от лихвар, с който ме срещна работата ми — при това не по добър повод. Взех ги, за да платя най-наложителните дългове, при лихва, за която не ми пукаше, защото имах план да ги върна бързо и всичко щеше да е наред…
Само че не можех да се спра.
— Имам проблем с хазарта.
Три години, а това е първият път, в който го признавам дори в главата си. Казвал съм си много пъти, че трябва да спра, че ще играя само лотария веднъж седмично, че ще си купувам само един талон за търкане, а не талони на стойност от двайсет лири. Три дни поред стоях пред пистата за кучешки надбягвания и се чудех дали да вляза. През цялото това време не наричах проблема си с истинското му име — зависимост. Тази зависимост ме доведе дотук.
— Десетте бона, които заех, вече са около двайсет — споделям на Бека, макар че ако тя излезе от кухнята, ще продължа да говоря. Изливам всичко и не мога да се спра, споделям ѝ за лъжите и за срама си. — Изпратиха някакъв тип, който да ме предупреди, като сплаши Катя и София. Умолявах Катя да не казва на Мина. Няколко седмици по-късно друг мъж дошъл до къщата, когато била сама, и я заплашил. Тя си тръгна на следващия ден. Тогава съпругата ми ме обвини, че спя с нея.
— Трябвало е да ѝ признаеш всичко.
— Вече знам, че е така! Тогава смятах, че мога да се справя. Просто се нуждаех от голяма победа, за да изчистя дълговете си, но после… — Млъквам, защото звуча жалко. Когато изпаднеш в беда, чувам от дневната, просто излай за помощ!
— Не можеш да съобщиш на полицията, защото си взел пари от лихвар?
— Не мога да им кажа, защото крия проблема си с хазарта от три години. — Вземам бутилката вино и напълвам чашите ни. — Не мога да им кажа, защото съм взел незаконен заем, а това е дисциплинарно нарушение. — Бека оставя чашата си недокосната, но аз изпивам половината на една глътка. Това не е най-доброто нещо след коктейл от болкоуспокояващи, но вече не ми пука. — Не мога да им кажа, защото ще изгубя работата си, ако разберат.
Детегледачката скръства ръце на гърдите си. Опитва се — но не успява — да скрие задоволството си. Чудя се дали се наслаждава на падението ми, или на факта, че е единствената, която знае за него.
— Наистина си затънал в лайната, а?
— Благодаря ти.
— Какъв е планът ти?
Изпивам остатъка от виното. Обръщам се, слагам длани на плота и се навеждам напред, все едно смятам да правя лицеви опори. Усещам как кръвта тупти в нараненото ми лице.
— Нямам абсолютно никаква идея.
Шестнайсет
Пасажер 4 °C
Казвам се Ел Сайкс и да се кача на полет 79 беше последното „майната ви“ към родителите ми.
Явих се на четиринайсет държавни изпита. По всички задължителни предмети плюс математика, биология, химия, физика, латински, мандарин и общи науки. „Моята малка дъщеря гений“, казваше ми мама, макар че тази година се бях издължила и вече виждах горната част на главата ѝ, когато я прегърнех.
— Очакваме да завърши с пълен отличен — казваше татко на хората, а аз завъртах очи и излизах от стаята. Не исках да слушам любезните им похвали. Стомахът ми се свиваше и съдържанието му тръгваше нагоре като асансьор. Налагаше се да пия портокалов сок на големи глътки, за да се отпусне. Понякога продължавах да ги чувам — математика, висша математика и физика на най-високо равнище — и съдържанието на стомаха ми продължаваше своя ход нагоре. „Ще е жалко, ако се откаже от мандарина, тъй като е единствената в нейния випуск, която го изучава… а и латинският винаги може да влезе в употреба.“ Асансьорът стигаше до гърлото ми. Навеждах се над мивката, а устата ми заработваше като риба на кука.
Бяхме шестима в така наречената от училището група за надарени и талантливи — четири момчета и две момичета. Момчетата страняха от нас, разбира се, и това ме принуждаваше да дружа със Сали, която носеше чорапи до коленете и не беше привърженичка на дезодорантите против изпотяване. Не че не я харесвах, просто нямахме нищо общо, освен да сме с най-добри оценки на всеки изпит. Сали предпочиташе да решава задачи по време на обяд, а аз исках да пуша цигари зад училището с приятели, които нямаха нищо против, че съм умна, защото правех кръгчета от цигарения дим и знаех откъде да се снабдя с трева.