Исках да живея.
Седемнайсет
10 часа до Сидни
Мина
Майк и Ческа слизат от стаята за отдих на пилотите и въобще не приличат на хора, прекарали шест часа в тясно пространство над носа на самолета. Гримът на Ческа е безупречен. Единствената следа от спане е малката гънка на бузата ѝ от възглавницата. Кармел им носи две кафета.
— Наздраве. — Майк Каривик е с посивяла коса и сини очи, които се сбръчкват в ъгълчетата, когато ми се усмихва изпълнен с благодарност. След малко двамата с Ческа ще поемат управлението на самолета, а Бен и Луис ще се оттеглят, за да поспят през следващите шест часа.
Майк отпива от кафето си и въздиша от удоволствие.
— Всичко наред ли е?
Следва кратко мълчание.
— Не и за човека на място 1J — отговаря мрачно Кармел. Оставям я да запознае Майк и Ческа с новините и отивам до прозореца, където мракът отразява единствено пребледнялото ми лице. Намираме се някъде над Китай. Около девет часът английско време е и остават часове до зората тук на изток. Светлините в кабината са приглушени — любезен намек към пасажерите, че е време да си починат. Поглеждам към място 1J, където параваните скриват завитото в одеяло тяло на Роджър Къркууд.
Защо носеше снимка на дъщеря ми в него?
Кръвта ми се смразява във вените, а главата ми се изпълва с мисли за насилници и трафиканти на деца, за педофили. Пред очите ми изниква бледото лице на Къркууд и увисналия му език и в гърлото ми се надига жлъчка.
Той ли е донесъл автоинжектора на София на борда? Предполагам, че който го е оставил, е искал да го намеря. Дали това не е някаква извратена шега? Или пък Адам ме кара да се чувствам виновна? Дали не са го взели, защото дъщеря ми може да се нуждае от него? Защото са планирали да отвлекат и нея?
Притискам чело в стъклото. Ческа и Майк вече са в пилотската кабина, а Бен и Луис ги запознават с положението. Трябва да поговоря с някого за това. Ще изчакам първо пилотите да се сменят и после ще направя нещо. Ще намеря начин да изпратя съобщение на Адам, за да се уверя, че София е добре.
Чашата, която Къркууд държеше, когато падна, все още е в кухнята. Вземам я и прокарвам пръст през вътрешността ѝ. По кожата ми остава утайка. Тя не е мазна, както си помислих в началото, а е някаква пудра или стрита таблетка.
Лекарство.
Дали го е приел сам, или някой го е пуснал в питието му?
Вземам се в ръце. Ако Роджър Къркууд е бил убит, целият самолет е местопрестъпление и всеки пасажер е заподозрян.
Всеки член на екипажа също, нашепва един глас в главата ми.
Някой натиска звънеца, за да ме повика, но не помръдвам. Усещам нечии очи върху себе си и когато вдигам глава, виждам, че Ерик ме е зяпнал. Той поглежда целенасочено към светлината, която показва, че ме викат.
— Би ли се заел ти? — съумявам да го попитам.
Къркууд носеше снимка на дъщеря ми. Не съм виновна за това, не съм виновна и за смъртта му, но дали нещата ще изглеждат по този начин в нечии други очи?
Дали ще изглеждат така в очите на полицията?
Ерик въздиша звучно, но се обръща, за да провери кабината. Увивам чашата на Къркууд в една кърпа и я прибирам в задната част на шкафа.
Вратата на пилотската кабина се отваря и отвътре излизат Бен и Луис. Усещам как бузите ми почервеняват и се обръщам, защото съм сигурна, че изглеждам като човек, който крие нещо.
— Ческа и Майк са много мили, нали? — Въпросът е зададен от Кармел към Бен и Луис. — Майк беше пилот на последния тестови полет. Той убеди Диндар да го назначи и на първия официален. Предполагам, че го е поискал заради автобиографията си. — Тя приготвя напитки за Бен и Луис, докато двамата мъже се разхождат из пътническата кабина.
Звънецът иззвънява отново и забелязвам размяната на погледи между Кармел и Ерик, преди Ерик да скръсти ръце на гърдите си и да се облегне на плота.
— Аз ще отида — казвам им. Той се ококорва, все едно да си върша работата е нещо ново и това ме разгневява. Колегата ми няма идея какво ми е и през какво преминавам. Първо автоинжекторът, а сега и снимката. Някой си играе с мен, затова не изгарям от желание да нося коктейли на проклетата Алис Даванти.
Връщам се и заварвам опашка за тоалетните, която стига чак до кухнята. Неочакваният прилив на хора опъва нервите ми. Нуждая се от пространство. Искам да сваля маската с усмивките и изражението с какво мога да ви помогна и да помисля каква е била целта на Къркууд. Защо е носил в себе си снимка на София?
Въобще тя ли е на нея? Все пак се случиха толкова много неща и шокът от загубата на пасажер… Видях момиче с буйни къдрици, но дали мозъкът ми не направи асоциация, която не съществува?