Беше облечена в същата училищна униформа.
— В задната част на самолета има още тоалетни — казвам на чакащите на опашката, като се опитвам, но не успявам, да не звуча грубо.
Мъжът с очилата и поддържаната брада вдига едва ръката си като дете, което не знае дали му е позволено да говори.
— Едната от тях е запушена, затова ни изпратиха тук.
Намръщвам се. Чудя се дали проучването на Диндар е обърнало достатъчно внимание на тоалетните и как ще се справят с пълен самолет пасажери.
Бен и Луис се връщат. Очевидно не бързат да се качат горе, а се облягат на плота в кухнята и подхващат разговор с пасажерите на опашката. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне от напрежение. Другият журналист — Дерек Треспас — излиза от тоалетната и остава при другите, като задава въпроси на Бен за надморската височина, максималния товар, облачната покривка. Нуждая се от пет минути на спокойствие, само от пет минути, в които да погледам снимката.
Може да е друго дете, нали? Друго пет-шестгодишно дете с тъмни къдрици и синьо-бяла училищна униформа?
Отвсякъде се носят гласове — говорят, смеят се — и се сливат с непрестанното бучене на самолета. Проправям си път през пасажерите, като изведнъж осъзнавам колко съм изморена и колко ме болят краката и главата. Някой се блъска в мен и разлива питието си по ръкава ми.
— Това не е барът, да знаете!
Всички млъкват, а Кармел се опулва насреща ми.
— Съжалявам. Просто… — Преглъщам с известно усилие, а сълзите ми заплашват да потекат.
— Май само се пречкаме? — Бен нарушава мълчанието с професионална учтивост и разсейва напрежението за секунда. — Да си вървим в стаята и да оставим екипажа да си върши работата.
— Съжалявам — извинявам се, докато пасажерите напускат кухнята. — Малко съм…
— Вършиш чудесна работа. — Той ми намига. — Винаги съм предпочитал самолетите пред хората.
— Просто сме малко натоварени.
Всичко ще е наред, ако на снимката не е София, нали? Донесла съм автоинжектора на борда сама, без да го съзнавам. Мъжът, който почина… Имам предвид, че е ужасно, но няма нищо общо с мен или с дъщеря ми. Не и ако момичето на снимката не е тя.
Бен взема напитката, която Кармел му е приготвила.
— Ще отнесем тези горе и ще спрем да ви се пречкаме. Благодарим отново.
Двамата пилоти излизат от кухнята. Знам, че съм се държала грубо, но напрежението заплашва да пръсне главата ми и трябва да видя снимката отново. Този път ще я разгледам добре и ще намеря разлики в чертите, ще осъзная, че е било нелепо да открия някаква прилика с дъщеря ми.
Опашката за тоалетната бавно намалява. Звънецът отново иззвънява и Кармел отива, като преди това ми хвърля бърз поглед. Не си върша работата и започва да си личи. Най-накрая оставам сама, изваждам принтираната снимка от джоба си и я изглаждам.
Фотографията не е добра. Не е от онези, които човек би сложил в рамка или изпратил на бабите и дядовците. Не е дори от случайно направените, които пазиш, за да събуждаш спомените си. София — няма никакво съмнение, че е тя — седи на чина си в училище. Зад нея е таблото със закачени изкуствени пеперуди, а над главата ѝ висят хартиени планети. Снимката осигурява поглед към гардеробната, където съучениците ѝ си закачат палтата. Направена е в началото на деня.
Дали снимката е била принтирана от училищния уебсайт? Опитвам се да си спомня дали съм подписвала декларация за съгласие и как изглежда сайтът. Съмнявам се, тъй като фотографията не е много ясна и не би била подходящ избор за рекламни цели.
Не, не е точно неясна. Това е някакво отражение. Някой е направил снимката през един от прозорците. Прокарвам пръст през образа на дъщеря ми — лицето ѝ, къдриците около челото ѝ, плитките, които укротяват косата ѝ от двете ѝ страни — и ужасът смразява кръвта ми.
Единият ластик е червен, а другият син.
Снимката е направена тази сутрин.
Самолетът се накланя неочаквано наляво. Една бутилка с вода се плъзва от единия край на плота в другия, спира за секунда, след което се плъзга отново обратно, когато се накланяме надясно. Пасажерите в кабината държат напитките си пред тях, в опит да попречат на течността да се излее. Поредното по-рязко накланяне изпраща Алис Даванти настрани, докато се връща от тоалетната. Тя се хваща за най-близката седалка до нея, след което продължава да се придържа за другите, докато не стига до своята. Обаждам се в пилотската кабина.
— Всичко наред ли е? Доста ни раздруса тук отзад. — Докато говоря по телефона, светва лампата за предпазните колани. Кармел и Ерик тръгват по пътеките и проверяват дали всички пасажери са закопчани.