— Съжалявам за това — казва Майк. — Насрещен вятър. Наложи се да обърна, за да се върнем на курса. Опасявам се, че това ще продължи няколко минути. — Бутилката с вода, която се плъзга напред-назад, прави последна маневра и пада на пода в краката ми. Ческа нарежда по уредбата: Моля екипажът да заеме местата си.
Слагаме си предпазните колани. Поглеждам през прозореца към привидно спокойното нощно небе. Остават още шест-седем часа, докато зърнем Австралия, но въпреки това вече се намирам на осем хиляди километра от дома. София ми липсва толкова много, че изпитвам физическа болка в гърдите си. Обичта и вината ми са се превърнали в едно цяло, което не може да се раздели надве. Не биваше да я оставям. Въобще не трябваше да съм тук.
Стискам очи и отправям мълчаливи и безсмислени обещания. Опази всички ни и повече няма да я изоставям, повече няма да летя… Погълната съм от абсурдната мисъл, че някой знае какво се е случило в школата за пилоти — че оцелях, след като трябваше да умра, че измамих съдбата.
— Това е просто турбулентност — казва Ерик от мястото до моето. Отлепям пръсти от коленете си. Според него се страхувам, че ще се разбием, но причината за страховете ми е много по-лоша от катастрофата.
Защо Къркууд носеше снимка на София?
Дали е свързан с истинското ѝ семейство? Преди години се натъкнахме на родната ѝ майка в един детски център и все още си спомням дълбокия страх, който ме сграбчи, когато я видях да гледа София. Дали семейството ѝ не си я иска обратно? Пет години не са правили никакви опити да се свържат с нас.
Не мога да се отърся от мисълта, че това е наказание — карма — за всеки път, в който съм се оплаквала от поведението на дъщеря ми, за всеки път, в който съм стискала юмруци и съм викала на тавана не мога повече!
Веднъж написах писмо до себе си. Бяхме прекарали един прекрасен ден на игри в парка — Адам, София и аз, — който завърши с горещ шоколад в кухнята, облечени в халати. Адам сложи София да си легне, а аз извадих телефона си и написах писмо насред списъците за пазаруване и безбройните бележки да намеря водопроводчик и да закарам колата си на ремонт.
Обичам дъщеря си, започваше писмото.
Обичам начина, по който запомня всеки факт от информационните табла в зоологическата градина. Обичам увереността в гласа ѝ, когато обяснява на някое друго семейство „Тези маймуни нямат опашки като другите.“ Харесвам загрижеността ѝ, като в онзи случай, когато искаше да купим друг сладолед на момчето, което изпусна своя. Харесва ми, че е забавна, умна и жадна за нови знания. Но най-вече ми харесва, че тя е наша, а ние — нейни.
Три дни по-късно, докато София крещеше, че ме мрази и че иска да умра, се заключих в долната тоалетна и четох писмото отново и отново.
Обичам дъщеря си, обичам дъщеря си, обичам дъщеря си.
Що за майка се нуждае от напомняне като това?
Аз. Аз се нуждая. Защото да се опиташ да си спомниш, че обичаш някого, който ти крещи, че те мрази, и хвърля вечерята, която си сготвила с любов за него, на пода, е, като да се опиташ да си спомниш лятото, когато навън са минусови температури. Същото е, като да се опиташ да си спомниш глада, след като си преял с неделния си обяд. Това са преходни и хлъзгави емоции, които бързо се забравят; запомнят се по абстрактен начин, но не се изпитват.
Обичам дъщеря си.
Сега не се нуждая от това писмо. Не се нуждая от напомняне. Дори не се нуждая да си представям лицето ѝ или да извиквам някакъв спомен. Чувствата ми към нея кипят във всяка вена, във всяко нервно окончание, докато не ме поглъщат изцяло в чиста и безкрайна обич.
И страх.
Претърсвам спомените си за първите няколко часа от полета, но нищо не се откроява; не се сещам Роджър Къркууд да ми е обръщал специално внимание. В портфейла му няма нищо съществено. Платинена карта на „Уърлд Еърлайнс“, снимка — тази е по-качествена — на съпругата и порасналите му деца, и визитка, която ми съобщава, че е бил търговски директор на фирма за безалкохолни напитки.
Точно когато ни позволяват да станем от местата си, осъзнавам нещо. Снимката на семейството му е внимателно сложена в отделението за бележки на портфейла му — визитката е пъхната между кредитната карта и други карти на лоялен клиент. Ала снимката на София, технически погледнато, не беше в портфейла му, а само изпадна от него. Опитвам се да си спомня момента, в който го извадих от джоба на сакото му. Снимката не беше внимателно прибрана в него, а бе намачкана, все едно е била пъхната набързо там.