Дали някой не я беше сложил в джоба на Къркууд без негово знание? Онзи, който го бе убил? В такъв случай човекът, който е донесъл автоинжектора и снимката на София на борда, е убиец.
Тръгвам към бара, като не обръщам внимание на оплакванията на Ерик, че не си изпълнявам задълженията.
Финли вдига ръка, когато минавам покрай него. Опитвам се да не показвам раздразнението си.
— Малко съм заета в момента, може би майка ти ще ти помогне. Да я събудим ли? Сигурно е гладна.
— Каза ми да не го правя. Тя мрази да лети, затова пие хапчета, благодарение на които спи през целия път.
— Щастливка е майка ти — казвам през стиснати зъби. Вземам слушалките, които са по-оплетени и отпреди. — Ще ти ги върна след малко, става ли? — Финли не иска да ги изпуска от поглед. — Няма да ти ги взема, обещавам. — Той е прекалено добре възпитан, за да се възпротиви. Прибирам ги в джоба си, като по този начин ги оплитам още повече.
Седалките в бара са тапицирани в тъмносиньо кадифе със смарагдов кант, а стотиците малки лампи на тавана го карат да изглежда като нощен клуб. Липсва единствено музиката. Едва когато човек погледне през прозорците, си спомня, че се намира на самолет и че няма нищо между него и земята, освен хиляди километри празно пространство.
— Мъжът, който умря… — Опитвам се да скрия безпокойството в гласа си, когато се обръщам към Хасан. — Говори ли с него?
— Сервирах му питиетата. Завързахме непринуден разговор, както винаги. — Той поглежда ръцете ми и осъзнавам, че съм смачкала няколко салфетки на топка.
— Каза ли ти нещо?
— За какво?
Отварям уста, но нищо не излиза от нея. За дъщеря ми. За странния вкус на питието му. За някой, който е сложил снимка в джоба му. Хасан кима към Джейми Крофърд и съпругата му, които седят в края.
— Разговаря с онези двамата за малко.
Прекосявам малкия бар.
— Извинявам се, че ви прекъсвам, но се чудех дали…
— Да, разбира се. — Бившият футболист се усмихва мързеливо и става, като ме прегръща с една ръка през рамото. — Каз ще ни снима, къде е телефонът ти?
— Не, не искам… — Поемам си глътка въздух в опит да се успокоя. — Не искам да се снимаме, а да поговорим за нещо.
Крофърд свива рамене, все едно иска да каже, че аз губя, и сяда отново на мястото си.
— Казахте, че пасажерът, който почина, е пиел портвайна като безалкохолно.
— Сигурно обърна четири за половин час.
— Видяхте ли някого… — млъквам. Ако попитам дали някой е сложил нещо в питието му, новината ще се разнесе в самолета за няколко минути. Ще бъдем принудени да кацнем и полицията ще поеме нещата в свои ръце. Мисля си за снимката на София, за отпечатъците ми по празната чаша, която опаковах в хартиена кърпа и скрих в задната част на шкафа, и започвам да се потя.
Каз се навежда напред.
— От какво умря?
Бил е отровен.
Преглъщам.
— Предполагам, че от сърдечен удар. Питах се дали сте говорили с него.
— Проблемът е, че не обръщат достатъчно внимание на здравето си. — Футболистът въздиша самодоволно като човек, който разполага с личен главен готвач и фитнес треньор.
— Наистина говорихме с него, нали, Джейми? — Съпругата му слага ръка на коляното му. Безименният ѝ пръст е почти засенчен от масивен диамант. — Той беше онзи, който искаше да те черпи едно.
— А, да! А аз му отговорих барът е безплатен, но щом настояваш.
— Имаше ли някой друг с него?
— Една двойка с бебе. — Каз се намръщва. — И някакъв тип, който май каза, че е журналист.
Не знам на какво се надявах — че са видели някой да отравя Къркууд? Както и да е, доста съм ядосана. Благодаря на семейство Крофърд, минавам през завесата в задната част на кабината и оглеждам местата в търсене на лекарката, която се отзова на призива за помощ на Ерик.
Тя вдига поглед от книгата си, когато се приближавам до нея. Малко се притеснява.
— Не ми казвайте, че още някой не е добре.
— Не, аз просто… просто исках да ви благодаря отново за помощта.
Лекарката се изчервява. Очевидно не се чувства удобно от това внимание.
— Съжалявам, че беше прекалено късно.
Жената до нея подслушва нахално, но това не ме спира.
— От контрол на въздушния трафик събират информация, която да предоставят на семейството, и се чудех дали можете да ми кажете нещо повече. Какво ви кара да смятате, че е получил сърдечен удар?
— Казаното от колегата ви и другите пасажери.
— Не може ли да е нещо друго?
— Потърсихте лекар, не сте доуточнявали, че ви трябва патолог. — Тя се усмихва, а гласът ѝ е подвеждащо приятен, почти шеговит, но погледът ѝ е от камък. — Желаете ли да направя пълна аутопсия? Ще сложа тялото на модерния ви бар и ще го отворя с коктейлни бъркалки? — Жената до нея потиска кикота си. Лекарката я поглежда, след което отново насочва вниманието си към мен с малко по-меко изражение. — Възможно е да е починал от много неща.