— Бихте ли го взели за малко, за да отида до тоалетната? — пита Пол. — Всеки път, в който го оставя, започва да плаче.
Известно време просто ги гледам, неспособна да осъзная, че животът продължава своя нормален ход, че никой не знае, че държа животите на всички в ръцете си. Лаклан отваря беззъба уста, характерна за всяко новородено, и ме изпълва вина. Целият живот на София е пред нея. Както и на това бебе.
Преглъщам.
— Няма проблем. — Лаклан се сгушва във врата ми и сърцето ми се свива.
В деня, в който се срещнахме със София, навън валеше. Пристигнахме в дома на приемните родители, облечени в палта и разпънали чадъри. Бях нервна и това ме караше да говоря много, а Адам — малко.
— София е тук.
Тя лежеше на пелена, а над нея висяха животни играчки. Дъщеря ми, помислих си аз и се зачудих дали ще мога да изричам това, без да се чувствам като измамница.
— Прекрасна е. Нали е прекрасна, Адам? Здравей, София, не си ли прекрасна? — Исках Адам да каже нещо, защото се страхувах, че социалната работничка ще приеме мълчанието му като незаинтересованост. Ала в този момент забелязах, че София се усмихва и поглежда ту към мен, ту към Адам, който имаше сълзи в очите.
— Перфектна е — каза той.
Лаклан притежава нежния аромат на новородено, топъл е и сънен. Жената на мястото от другата страна на пътеката се мръщи — на него или на мен. Дългата ѝ бяла коса е вързана на конска опашка. Децата ѝ, ако има такива, вече са пораснали и е забравила какво е да пътуваш с бебе.
Безпокойството придобива размерите на топка за тенис в гърлото ми и всяко преглъщане е истинско изпитание. Някой на този самолет ме наблюдава. Той е написал писмото и знае точно как се чувствам… и защо.
Минавам покрай Алис Даванти, която набира бързо нещо на миниатюрна клавиатура, и лейди Бароу, която е затворила очи и барабани с пръсти в такт със звучащата в слушалките ѝ музика. Оглеждам всеки един пасажер. Параноята дразни нервните ми окончания — невидими паяци лазят по гърба и ръцете ми.
Кой си ти?
Джейми Крофърд и съпругата му все още са на бара. Към тях са се присъединили неколцина други, сред които е Джейсън Поук, който пие шампанско и забавлява малка групичка слушатели с истории от предаванията си.
— … нямаше никакво чувство за хумор и удари оператора!
Всички се засмиват. Лаклан се стряска, стрелва глава назад и се разплаква.
— Явно малкият не ти е фен, Джейсън!
Дали цялата тази работа не е постановка? Една от шегите на Поук? Оглеждам таваните в опит да намеря скрити камери. Лаклан следва погледа ми и очите му се ококорват срещу килима от светещи звезди. Колко пъти е виждал нощното небе в краткия си живот? Гърлото ми се свива, когато страхът ми се надига и оттегля като прилив. Никой — дори Джейсън Поук — не си прави шеги с тероризма. Камо ли на самолет. Преди десетилетия беше възможно да се случи, но не и сега, не и след всички онези ужасни неща.
Компанията отново се разсмива. Другият журналист, Дерек Треспас, държи бележник в ръката си. Може да е дошъл в бара, за да работи или да си търси материал. Вече няма и следа от желание за работа, докато се опитва да предложи собствените си истории между тези на Поук.
— Вицепремиерът е същият — няма никакво чувство за хумор. Спомням си едно интервю през 2014 година…
От другата страна трима пасажери са минали на кафе и хапват от оставените на бара кексчета. Хасан разчиства празни чинии и салфетки. Чувам част от разговора им, преди да отведа Лаклан през кабината на бизнес класа.
— От години искаме да посетим Сидни, но пътуването винаги ме е отказвало. Веднага щом разбрахме, че можем да отидем без никакви спирки, запазих билети, нали, скъпа?
— Разликата е голяма, не мислите ли? Нищо, че платихме солидна сума за полета.
— Първият директен полет — това е голяма привилегия. Утре във всички вестници ще пише за нас!
Изведнъж си представям как самолетът ни влиза в новините — паднал от небето и изгорял. Заглавията ще се въртят в новинарската лента по много от телевизиите. Няма оцелели от полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Дори не трябваше да съм тук.
Двамата с Адам винаги си вземахме цяла седмица почивка преди Коледа. Купувахме подаръци в последната минута и се шляехме из германските пазари. Горещи пайове с кайма, едно греяно вино или пък три. Това си беше наша традиция. Нашето време заедно.
— Пак можем да го направим. — Адам го предложи някак си непринудено, но в погледа му видях колко много иска да кажа „да“. Все още беше лято, а разговорът бе предизвикан от графика му за отпуските. — Може би имаме нужда точно от това. Малко време само за двама ни.