Вратата се отваря и аз влизам вътре. Не виждам нищо освен мрак през големия преден прозорец. Изведнъж ме обзема усещането, че падам, че се търкулвам в заешката дупка от „Алиса в страната на чудесата“, че губя контрол…
— Здрасти… — Майк поглежда името на табелката ми, свикнал да лети с непознати —… Мина. Как е там отзад?
В този момент всичко още е наред. Искам да му се насладя, да се възползвам от него, преди животите на всички ни да се променят. Ще уведомят контрол на въздушния трафик веднага щом научат. Имаме мълчалив код, който да въведем. 7500. Отвличане в действие.
Онова, което ще се случи след това, не зависи от нас. Кацане на най-близкото летище или ескорт от бойни изтребители, които да ни отдалечат от населените градове. Съществува възможност дори да бъдем свалени — в някои случаи е по-добре самолетите да бъдат премахнати чрез контролирана експлозия.
Преглъщам с известно затруднение. Решението не е мое. Моята работа е да се грижа за безопасността на пасажерите, а не за самолета, и да уведомя Ческа и Майк, че имаме похитител на борда.
— Всичко е наред — отговарям аз. — Освен… — Пулсът ми се ускорява и довършвам набързо изречението: — Едно малко момче в бизнес класа отчаяно желае да се срещне с вас. Истински маниак на тема летене. Има ли шанс някой от двама ви да отиде при него?
През 2015 година помощник-пилотът на полет 9525 на „Джърмънуингс“ се заключи в пилотската кабина и разби самолета — „Еърбъс А320“ в Алпите. Всички на борда бяха убити. Авиокомпаниите реагираха по различен начин — половината веднага наложиха правило пилотите да не остават сами, а другата половина не го направиха, а вместо това се заеха с проверки за психически проблеми, които биха могли да доведат до подобна трагедия.
„Уърлд Еърлайнс“ не направи промяната в правилата.
— Майка му е същинска крава — добавям аз. — Заспала е и го е оставила да се оправя само през целия полет.
— Не понасям такива родители — казва Майк. — Тук не е проклета детска градина.
— Аз ще отида. — Ческа става и се протяга. — Бездруго трябва да пишкам.
Не ѝ благодаря. Не мога да говоря. Устата ми е суха като пустиня, устните ми полепват по зъбите ми, а в гърлото ми избива жлъчка, докато излизам от пилотската кабина с Ческа зад мен.
Аз съм майка.
Нямам избор.
Двайсет
21:30 часът
Адам
Главата ми натежава и се замайва от комбинацията от вино и болкоуспокояващи. Измивам чашата си от виното и я пълня с вода. Тя се размазва по краищата. Примигвам. Ребрата ме болят, а болката в бъбреците не спира да ми напомня за боя, който понесох.
Трябва да намеря изход от ситуацията — трябва да платя дължимото на лихваря и да се спася от горилите му, след което ще се оправям с банките. Успея ли да спра постоянното нарастване на кредита ми, ще имам възможност да го намаля.
Нуждая се само от една голяма печалба, казва дяволът на рамото ми.
Отпускам се още повече на плота.
Винаги съм обичал да залагам. Нищо сериозно, просто някой и друг залог на конните надбягвания и разходка до пистата за кучешки надбягвания с колегите. Десетачка тук, двайсетачка там. На сватбата ни с Мина купихме лотарийни билети за подаръци на гостите. Спечелихме от лотарията, когато се запознахме, пишеше на всеки от пликовете. Надяваме се да имате късмет като нашия! Лелята на Мина спечели сто лири, а други двама — десетачки. Беше забавно, каквато бе и идеята.
В продължение на цяла вечност това беше всичко. Двамата с Мина си пробвахме късмета в лотарията, когато имаше голям джакпот. В случай че спечелиш, ти изпращат имейл, но въпреки това винаги гледахме тегленето на числата на живо — обичахме тръпката.
— На кого ще кажеш първо? — попита ме веднъж Мина.
— На никого. Ще помагам тайно на хората. Като Феята кръстница, но по-космата версия. Никой няма да разбере, докато не умра, а след това ще ме направят светец.
Мина ме замери с една възглавница.
— Глупости. Ще си в шоурума на „Ламборгини“ още на следващия ден.
— Права си. Червено или жълто да бъде?
— Жълто. Може да сме вулгарни, но в същото време ще бъдем бляскави.
Така и не спечелихме. Не успяхме да познаем дори три числа. В началото това не ме тревожеше. Шансовете бяха много малки — правех го просто за забавление. Ала с течение на времето и насъбиращия се стрес от живота, започнах да си купувам билети в понеделник, вместо да чакам до събота следобед. Цяла седмица носех тази хартийка в мен и всеки път, в който отворех портфейла си, казвах може би този път…
Представях си как двамата с Мина напускаме работа. Тогава София нямаше да се страхува, че ще бъде изоставена, защото нямаше да се отделяме от нея. Нямаше да ходим на работа или където и да било.