— Във всяка спечелена битка има жертви.
Говори машинално, все едно рецитира някакъв сценарий. Спомням си едно обучение на работа за радикализирането на младежта във Великобритания. Хлапетата на видеото говореха по този начин — изричаха думи, които им бяха втълпени от ислямски екстремисти. Обработваха ги психически и след това ги използваха като пушечно месо.
Какво знаем всъщност за Бека? Тя се грижи за София повече от двайсет пъти, откакто Катя си тръгна. Майка ѝ винаги я взема от ъгъла на главната — не харесва дупките в нашия фермерски път. Когато се прибера от работа, Бека си събира учебниците в раницата…
Всъщност съм на двайсет и три.
Изиграла ни е от самото начало. Учебници, тревога около изпитите, спорове с майка ѝ кой университет да избере… Всичко това е било постановка, за да ни накара да смятаме, че е още дете, за да ѝ се доверим.
Катя ѝ е казала, че вероятно търсим някого, който да гледа София след училище.
Нито аз, нито Мина проверихме историята ѝ. А и как можехме да го направим? Катя не беше оставила телефон или адрес, така че нямаше как да я питаме за Бека, дори да искахме.
Дишането на София се забавя. Краката ѝ, увити около талията на Бека, увисват. Тя заспива, унесена от люлеенето и монотонното говорене на детегледачката.
— Трябва да действаме сега, за да предотвратим масовото изтребление.
Масово изтребление? Преборвам се със страха в гърдите си. Тази жена е луда. Способна е на всичко. Приближавам се с още няколко сантиметра до нея.
— Добре… — Още два-три сантиметра. Не откъсвам поглед от Бека. Гледай ме в очите, не в краката. Колко е часът, господин Вълчо? Мозъкът ми не е способен да направи връзките, от които се нуждая; мислите ми са като разхвърляни камъни в надигаща се река — те са прекалено далеч един от друг, за да мога да скоча на следващия.
— Какво общо има всичко това с нас, Бека? — Използвай името им, винаги използвай името им. Създай общ език помежду ви. Мога да го направя. Това е работата ми. Спомням си онзи човек, който искаше да скочи, и хлапето с ножа, опрян в китката му. Говори с мен. Кажи ми какво мислиш.
Трябва да съм с три стъпки напред — да планирам как да стигна до вратата, да си взема ключовете, оръжието. Нуждая се от план, но главата ми е натежала от болка и лекарства, а крайниците ми се опитват да ме съборят на пода. Усещам влага на брадичката си. Вдигам ръка и непохватно избърсвам слюнката си.
— Съпругата ти може да се бори за каузата, а вместо това лети на шибан самолет!
Трудно ми е да схвана смисъла на думите ѝ. Някой се е опитал да вербува Мина? Да я радикализира? Това е нелепо. Ненормално.
— Тя лети на самолет, защото такава ѝ е работата. — Думите ми отново се сливат една с друга.
— Именно! — заявява триумфално Бека, все едно съм отговорил точно както желае.
— Искаш да напусне работа, така ли? — Главата ми се завърта. Чудя се дали детегледачката ни не е член на някакъв таен култ — на старомодна организация, — който смята, че жените трябва да си седят вкъщи. — Добре. Ще напусне работа. — Никога не давай обещания, така ни учат на работа. Майната им на правилата. Сега не съм на работа и дъщеря ми я грози опасност. Бих обещал целия свят, ако знам, че така ще я опазя. Готов съм да играя по свирката на Бека.
София помръдва и косата ѝ облизва ръката на детегледачката. Иглата е толкова близо до врата ѝ.
— Мамо!
— Не я докосвай! — Ръцете ми се протягат, без да съм им наредил да го правят.
Бека изпищява:
— Не мърдай оттам!
— Мамо! Мамо! — София се размърдва в ръцете ѝ — стресната и изплашена е. Разплаква се и се опитва да се освободи, но е стисната още по-силно.
— София! — извиквам аз. — Не мърдай!
— Тате!
Пристъпвам крачка напред, като пускам плота и цялата стая се завърта около мен. Бека размахва спринцовката. Намират се на по-малко от два метра… или поне така смятам. Продължават да се движат — или пък се движа аз, стаята — и единственото, което трябва да направя, е да сграбча ръката със спринцовката. Дори Бека да изтърве София, няма да я заболи, не и като инсулина, тъй като подът е близо. Колко инсулин има в спринцовката? Какво ще ѝ причини?
— Не се приближавай повече — нарежда детегледачката. — Ще го направя. Сериозна съм. Ще го направя!
Повторението на заплахата ѝ ми дава надежда. Тя е изплашена. Опитва се да се убеди, че разполага с нужното. Опитвам се да говоря бавно и спокойно:
— Това не е правилният начин, по който да убедиш хората в своите възгледи, Бека.