— Първата стъпка е да ги принудим да проведат този разговор.
Ние.
Бека все още е млада — макар и не толкова, колкото се представи пред нас. Някой друг дърпа конците.
— Кой те кара да правиш това?
— Никой не ме кара. Сама виждам как стоят нещата. Дълг на всеки човек е да действа.
— Кой ви командва?
Бека се засмива.
— Ти си типично ченге! При вас всичко се свежда до йерархия, нали? Установени правила. Законите, които трябва да се следват. Кога ще разберете, че точно правилата прецакват всички?
София плаче. Опитва се да се освободи, но Бека я държи здраво. Двете се паникьосват, борят се една с друга и всеки миг иглата ще я прободе…
— Тя ще умре, ако ѝ биеш това. Ще влезеш в затвора.
София изпищява и сърцето ми се къса, защото аз съм виновен за случващото се, но трябва да стигна до Бека, преди да е станало късно. Главата ми тъне в мъгла и я усещам много тежка за тялото ми. Какво ще се случи с дъщеря ми, ако припадна? Къде ще я отведе тази побъркана детегледачка?
— Ще я пусна, ако Мина постъпи правилно.
Всичко пред очите ми е размазано. Думите ѝ нямат никакъв смисъл. Мина ще се прибере чак след няколко дни. Да не би Бека да планира да държи София дотогава?
— Мина е на самолет и не може да…
— Ако тя направи каквото ѝ е наредено, самолетът ще промени курса си на приложението на телефона ти и ще ви пусна.
— Какво…? Да не мислиш…? — Не мога да формулирам цяло изречение, дори не знам за какво говори. Мина не може да накара самолета да промени курса си, освен ако… Осъзнавам какво става.
Освен ако не е заплашена.
— А ако самолетът не промени курса си?
Бека размърдва лекичко ръката, в която държи спринцовката. На върха на иглата се появява капка безцветна течност, която пада на врата на София. Зрението ми се размазва и между мен и дъщеря ми изниква тъмен тунел. Няма нищо друго около нас. Нищо друго не е от значение. Трябва да стигна до София, да я сграбча и ако Бека забие иглата, ще се нуждая от захар, ще се обадя на линейка, ще се обадя на 999, няма да предам София, няма да я предам… нареждам на краката си да побягнат и те се раздвижват, ала не достатъчно бързо, виждам как подът се изправя, за да се срещне с мен, и ме поглъща гъста черна мъгла, докато всичко наоколо утихва.
Двайсет и три
8 часа до Сидни
Мина
Сред пасажерите настава оживление, когато Ческа влиза в кабината с мен. Все едно шефът е влязъл в офиса при служителите си. Чувам я да казва: Здравейте, надявам се да се наслаждавате на полета и условията са добри, така че може да стигнем по-бързо. Вината ми натежава още повече. Спирам се, за да мога да се размина с един пасажер. Ческа прави същото. За момент стоим една до друга и виждам лицето ѝ с периферното си зрение. Тя е по-възрастна от мен, но все още е млада, с високи скули, подстригана тъмна коса и голям бретон, който пада над очите ѝ.
Пасажерът се разминава с нас и аз улавям миризмата на пот, безпокойство и прекалено дългото стоене на едно място. Това е мъжът от Близкия изток на място 6J. Той се хваща за облегалката на всяка седалка, докато върви по пътеката, все едно се качва по стълби. Не реагира на поздрава на Ческа, а бърза да мине през завесата. Пулсът ми се ускорява. Това ли е похитителят? Той влиза в кухнята. Искам да го последвам, но вече сме до място 4H, където Финли гледа филм на „Пиксар“. Детето си сваля слушалките.
— Оправи ли ги?
Обърквам се за момент, след което си спомням оплетените слушалки в джоба си. Те са като останка от едно друго време, в което си вършех работата, летяхме към Сидни и никой не заплашваше дъщеря ми.
— Ще го направя, обещавам. Просто трябваше… — Млъквам и се сещам за всеки път, в който София е искала да направя нещо, а аз съм започвала оправданията си по същия начин. Просто трябваше да се обадя до работа… Просто трябваше да довърша това. Добре, ще си играя с теб, но първо трябва да направя нещо друго. Защо просто не казвах „да“?
— Чувам, че си искал да станеш пилот? — Ческа кляка до мястото на Финли, който, видимо объркан, се опулва насреща ѝ, а майка му до него, която вече е будна, си сваля слушалките. Махам се, преди лъжата ми да бъде разкрита, и ако смятам да следвам инструкциите — правя го, да, заради София, — трябва да действам сега. Бученето в ушите ми се смесва с шума от самолета и се превръща в нещо непоносимо, което притиска черепа ми и заплашва да го сцепи. Дърпам завесата между кабината и кухнята и едва не извиквам, когато се сблъсквам с мъжа от Близкия изток, насочил се към мястото си. Той изглежда също толкова изплашен, колкото мен, измърморва някакво извинение и продължава от седалка на седалка похода си към крайната цел.