Онези от нас, които имат свобода на словото и на действията, разполагат с лукса да избират как да реагират при престъпление, което се случва пред очите им. Можем да си тръгнем или да се позовем на законите си и да действаме. Аз избирам да действам. Вярвям, че ти ще направиш същия избор. Не се познаваме отдавна, но вече знам, че не можеш да стоиш със скръстени ръце — не е в природата ти.
Стигаме до въпроса какво е „разумна“ сила. Това определено зависи от престъплението. Отнемането на живот е неразумно при много обстоятелства — бихме казали дори в повечето, — но не е ли различно, ако отнетият живот е животът на убиец? На изнасилвач? Ами ако с отнемането на живот можем да предотвратим последващи убийства, изнасилвания?
Виждаш, че правилно и грешно не са точни понятия, нали?
Позволи ми да ти обясня нещо за войната, която се води. Това е най-великата война на всички времена, най-голямата и най-опасната. Престъпленията са много, а резултатите от тях — тежки, така че всеки настоящ и бъдещ живот са подложени на риск.
Не ти ли се струва, че това е престъпление, което заслужава да бъде спряно?
Какво е смъртта, сравнена с престъпления от подобен мащаб?
Нищо. Тя е нищо.
Двайсет и пет
Полунощ
Адам
Клепачите ми се съпротивляват, докато се опитвам да отворя очи. Искам да ги потъркам, но ръцете ми са вдървени и не ми се подчиняват. Главата ме боли, а устата ми е суха и вкусът в нея е като след десет бири и дюнер, вместо… Поклащам глава в опит да я прочистя. Какво се случи снощи?
Утрото дойде ли? Мракът се вие около мен, дебел като одеяло, така че не съм сигурен дали очите ми са отворени, или не. Чувам музика — топ десет хитове на някаква комерсиална банда. Не съм в леглото си — под мен е студено и твърдо. Къде съм?
Спомените бавно се прокрадват през мъглата в главата ми. Събирачът на дългове. Бека. София.
— София! — прошепвам дрезгаво и измъчено. Вода. Нуждая се от вода. Все още ли съм в кухнята? Бях там, когато припаднах, нали? Цялото тяло ме боли, сякаш всичко е счупено и натъртено.
Внезапно в главата ми изниква как спринцовката, пълна с инсулин, се забива във врата на дъщеря ми. Дали Бека я е инжектирала? На двайсет и три години е, каза тя, а не на седемнайсет. Значи не е ученичка. Не е никаква ученичка. Каква, по дяволите, е тогава?
Представям си как София пищи при ужилването на иглата и започва да се гърчи в шок, когато инсулинът прониква в тялото ѝ.
— София! — Името ѝ проехтява обратно към мен.
Къде съм? Лежа на една страна на някакъв студен и влажен под и се опитвам да се изправя до седнало положение. Примигам, за да привикнат очите ми към мрака. Нещо подръпва ръкава ми и ми пречи да стана.
Завързан съм.
Не, не съм завързан, а съм закопчан с белезници. Ръцете ми са зад мен, опрени в някаква стена. Прокарвам пръсти по пръстените на белезниците и напипвам острите зъби, които ги заключват. Толкова са стегнати, че китките ми са протрити и изтръпнали. Ръцете ми са разделени от твърда пластмаса. Това са полицейски белезници или нещо подобно на тях.
Между мен и стената се намира нещо студено и твърдо, което се е забило в кръста ми. Метален лост или тясна тръба с достатъчно място за прекарване на белезниците. Пръстите ми проследяват метала до пода и отново нагоре — около двайсет и пет сантиметра е, — където изчезва в стената. Изпробвам го, но не поддава. Музиката спира и е заменена от реклама. Това е радио — някаква комерсиална станция с енергични водещи и също толкова енергични песни.
Подът е от каменни плочи, които дерат върховете на пръстите ми. Засилвам се с единия крак в мрака и извивам тяло, докато не докосвам стената, за която съм заключен. След това правя същото с другия крак в другата посока, за да придобия по-ясна представа за помещението. То е тясно и с нисък таван, от който капе вода на главата ми.
Знам къде съм.
В мазето под къщата ни.
— София! — Последната сричка е потопена от хлип. Дърпам ръце, но белезниците само дрънчат в метала, отново и отново, и отново…
Чувам я.
Проклинам веселите водещи, които обсъждат днешната тема — Кой е най-лошият коледен подарък, който сте получавали? — и затварям очи, за да изостря единственото сетиво, от което имам нужда.