— София!
Вероятно и вие сте подарявали такива подаръци! Остава само седмица до Коледа, а аз — не ме съди, Мишел, — все още не съм купил подарък на съпругата си.
Не ѝ вземай комплекта с тенджери, Рамеш, имай ми доверие.
Но тя обича да готви!
Ето с какво ми се налага да се справям, уважаеми слушатели? Обадете ни се с вашите истории и предложения и се насладете на празничните ни мелодии. Нали ме разбираш, Рамеш?
Чувам дишане под глупавите коментари на Мишел и Рамеш от „Райз Еф Ем“.
— София, ти ли си? Скъпа, там ли си?
— Тате?
Изпитвам облекчение.
— Тук съм, миличка. Ранена ли си?
Дъщеря ми не отговаря. Чувам дращене — обувки по камък — и примигам, за да се съвзема. Постепенно привиквам с мрака. Успявам да прогледна през него. Откакто започнах работа в Службата за криминални разследвания, прекарвам повечето си време зад бюро, а не на улицата, но въпреки това съм работил достатъчно дълго като униформен полицай. Претърсвал съм празни складове посред нощ и съм преследвал заподозрени на потънали в мрак игрища. Лъчът на фенерчето осигурява фалшиво чувство за сигурност, създава сенки и засилва мрака. Довери се на очите си, казвам си.
Мазето ни е широко около три метра и дълго около шест, със стръмни каменни стълби в единия край, които водят до кухнята. Когато купихме къщата, имахме грандиозния план да го превърнем в стая, като махнем улея за въглищата и свалим малко нивото на градината, за да сложим прозорец. Офертата за подобен ремонт беше прекалено висока и се отказахме от идеята. В мазето е прекалено влажно, за да съхраняваме каквото и да било, а с падането на температурите мишките идват тук, за да търсят топлина и храна. Пръстите ми инстинктивно се свиват навътре.
Най-лошият подарък, който някога съм получавал, Мишел, е плетен чорап от тъщата ми.
Само един ли получи, Рамеш?
Каза, че преждата ѝ свършила.
— Тате — изскимтява София в мрака.
Стените на мазето са от тухла, издигнати в основите на къщата. Оглеждам ги в търсене на нещо различно, на нещо сиво в тъмнината.
Ето там!
Дъщеря ми е на стълбите — детска сянка, свита на най-горното стъпало, където слаба светлина се процежда от кухнята под вратата. Тя примига, все едно крушката е напът да изгори. Очите ми постепенно привикват още повече с мрака.
— Добре ли си, миличка?
Краката на София са свити до гърдите ѝ. Прегърнала ги е и е заровила глава в коленете си. Дърпам безуспешно металната тръба зад мен. Главата ми се прояснява от мъглата. Усещам остра болка в ребрата си и дъхът ми секва при всеки опит да се освободя. Детегледачката ме е докарала тук, като ме е влачила по стълбите и ме е оставила да падна. Всеки сантиметър от тялото ми подсказва, че е направила точно това.
— Тук не ми харесва, тате.
— На мен също. Ранена ли си?
— Коремът ми не е добре.
— Тя даде ли ти нещо, София? Нещо за ядене? — Дърпам силно белезниците, разгневен на Бека, на себе си и на проклетата тръба, която не поддава. Дори. Сантиметър. — Даде ли ти нещо? Важно е да ми отговориш! — Дъщеря ми отново заравя глава. Това ме кара да си прехапя езика и да заговоря по-нежно: — Миличка, Бека даде ли ти някакво лекарство?
София помръдва, но не съм сигурен дали е кимнала, или е поклатила глава.
— Това „не“ ли е?
— Да.
— Не ти е дала никакво лекарство, така ли?
— Не.
Въздишам.
— Но коремът те боли?
— Не му е добре. Все едно си ме въртял, играли сме на летене с мама или чудовището от банята е дошло. — Гласът ѝ е тих и изплашен.
— Ах. И моят е така, ако трябва да бъда честен. — По радиото започва прогнозата за времето, която обещава още повече сняг през нощта и спад в температурите до минус три градуса. Влагата от каменния под прониква до костите ми. Облечен съм в панталони и риза, а София е по пижама и халат. Поне е с пантофите си. Аз съм по чорапи и краката ми са премръзнали.
Ослушвам се за някакви звуци, идващи от къщата, но не чувам нищо. Бека тръгнала ли си е, или още е горе?
— Миличка, вратата заключена ли е?
— Да.
— Би ли я изпробвала отново? Разклати я добре, за да мога да видя. — София става бавно и проникващата под вратата светлина се усилва. Тя завърта топката, след което я разклаща здраво. Вратата не се отваря.
— Заяла е. — София разклаща отново топката.
— Удари я. Стисни ръката си в юмрук и я удари много силно.
Тя я удря, отново и отново, толкова силно, че би трябвало да събуди целия град. Бека каза, че ако самолетът на Мина не промени курса си, ще нарани дъщеря ми, но тя е тук с мен и е в безопасност — ако да си заключен в мазето може да се нарече така. Това означава ли, че Мина е следвала инструкциите? Отвлечен ли е полет 79? Страхът ме стиска здраво — по-студен е от каменната стена зад мен.